Глава първаПревод: Ваня КолеваИмето ми е Марина, като сирената, но от много време не са ме наричали така. В началото бях позната като Седем, един от деветимата оцелели от планетата Лориен, съдбата, на която беше, и все още е, в наши ръце. В тези от нас, които не са изгубени. Тези от нас, които все още са живи.
Бях на шест, когато тръгнахме. Когато кораба ни разтърси на половината път към Земята, дори и на моите скромни години, усетих колко голямо значение имаше това за нас – девет сепани, девет гуарди – и това беше единствения ни шанс, да чакаме тук. Бяхме навлезнали в атмосферата на Земята, в средата на бурята от собственото ни сътворение, и когато краката ни стъпиха за първи път на Земята, си спомних за хватката на изпаренията, които обгръщаха кораба и тъпия удар на патицата, която се удари в рамото ми. Не бях усещала зимата от година и навън беше вледеняващо студено. Някой беше там и ни чакаше. Не знаех кой, а само, че той подаде на всеки сепан по два чифта дрехи и голям пакет. Все още не знаех какво има вътре.
Като група се струпахме заедно, знаейки, че може никога повече да не се видим. Думите бяха изказани, прегръдките раздадени, и след това се разделихме, сякаш знаехме, че трябва, тръгвайки в девет различни посоки. Продължих да стоя с присвити рамене, докато другите се оттегляха, докато, бавно, един по един, всички изчезнаха. И тогава останахме само Аделина и аз, сами, чак сега осъзнавам колко изплашена навярно е била.
Спомням си кораба ни, акостиращ на някакво неизвестно местонахождение. Спомням си два или три различни влака след това. Аделина и аз се държахме една за друга, свити заедно в тъмните ъгли, далеч от всеки, който може да е наоколо. Скитахме от град на град, през планини и през полета, чукайки на врати, които бяха бързо хлопнати под носовете ни. Бяхме гладни, уморени и изплашени. Помня как стоях на тротоара и се молех за промяна. Помня как плачех, вместо да спя. Бях сигурна, че Аделина беше продала някой от нашите безценни скъпоценни камъни от Лориен за нищо повече от топло ядене, от което ужасно много се нуждаехме. Може би беше дала всички тях. И тогава откриехме това местенце в Испания.
Строго изглеждаща жена, която щях да познавам като Сестра Луция, отвори тежката дъбова врата. Тя присви очи към Аделина, разбирайки отчаянието й, по начина, по който бяха отпуснати раменете й.
- Вярваш ли в думата на Господ? – попита жената на Испански, свивайки устни и присвивайки очи критично.
- Думата на Бог е мой закон. – отговори Аделина с тържествено кимване. Не знам от къде знаеше този отговор, може би го е научила в мазето на църквата, където бяхме останали преди седмици, но беше правилния. Сестра Луция отвори вратата.
Бяхме тук от тогава, единадесет години в този каменен манастир с мухлясали стаи, изрисувани стени и твърд под, като парче лед.
Освен няколкото посетители, интернет беше единствения ми източник за света извън нашия малък град, и ровех постоянно, търсейки някакви признаци, че другите са някъде там, че ме търсят, че се бият. Някакъв знак, че не съм сама, защото в този момент не мога да кажа дали Аделина все още вярва, че е с мен. Отношението й се промени някъде по пътя през планините. Може би беше заради затварянето на не една врата пред гладуваща жена и нейното дете, навън в студената нощ. Каквато и да беше причината, изглежда Аделина беше изгубила чувството за неотложната нужда да пътуваме, а вярата й в съживяването на Лориен, изглежда беше заменена с вярата, споделяна от Сестринството. Помня яркия цвят в очите на Аделина, нейните внезапни речи за нуждата от гуарди и плана, ако оцелеем.
Моята вяра в Лориен остана непокътната. В Индия, преди година и половина, четирима различни човека бяха дали показания за момче, което местело предмети с ума си. Въпреки, че смисъла зад това събитие беше малък първоначално, момчето внезапно изчезва малко след това, създавайки още повече клюки в района, и преследването му започна. До колкото знам, не е бил заловен.
Преди няколко месеца имаше новини за момиче в Аржентина, която по време на земетресение, преместила пет тонна бетонова плоча, за да спаси мъж, заклещен зад нея, и когато новините за това невероятно спасение излязоха на бял свят, тя изчезна. Както и момчето от Индия, тя все още липсва.
А сега всички новини в Америка се въртят около баща и син, от Охайо, които полицията преследва след срутване на цяло училище и убийство на петима души по време на това. Не са оставили никакви следи след себе си, освен купчина мистериозна пепел.
- Изглежда е имало битка там. Не знам как иначе да го обясня. – е казал главния разследовател. – Но няма грешка в това, че ще стигнем до дъното на случая, и ще открием Хенри Смит и сина му Джон.
Вероятно, Джон Смит, ако това беше истинското му име, е просто гуард, който се беше развихрил прекалено много. Но не мисля, че това беше случая. Сърцето ми прескочи, когато негова снимка се появи на екрана ми. Свих се в дълбоко отчаяние, което не можех да разбера. Можех да го почувствам в костите си, че той беше един от нас. И знаех, някак си, че трябва да го намеря.
______________________________
.. Hell is a teenage girl ..