Гробищна вещица (Grave Witch)

Глава Първа

Превод и редакция: Zaharka


Първият път, когато срещнах Смърт, хвърлих медицинския картон на майка си по него. Що се отнася до първото впечатление, издъних се, но по това време бях на пет, така че би трябвало да ми е простил. В някои дни ме се ще да не беше – особено, когато пътищата ни се пресекат по време на работа.
- Госпожице Крафт, това е повече от недопустимо. – Хенри Бейкър удари отчета със свит юмрук, разсичайки въздуха пред лицето си. Зад него се появи Смърт.
Осемнадесетте години практика задържаха погледа ми да не попадне върху облеченият в дънки събирач на души и да остане върху клиента ми, чието лице потъмня от черешово червено до наситено лилаво. Взех стръка погребални лилии, който беше до мен, страхувайки се от посоката, в която поемаше разговорът.
- Договорът ни предвиждаше да въздигна сянката. Направих го.
Бейкър подмина протеста ми.
- Обещахте ми резултати.
- Казах, че можете да зададете въпросите си. – Облегнах се на ковчега на баща му. Не беше точно уважително, но тъкмо бях натикала духа на стария Бейкър в тялото му два часа преди погребението. Уважението нямаше нищо общо с тази работа. Но, хей, заплатата си е заплата.
Бейкър се завъртя на токовете си и закрачи по пътеката между редовете. Изчаках. Знаех какво се задава. Бейкър беше златотърсач – провалил се в това – и се държах с него както преди.
Смърт последва пробуждането на Бейкър. Той подчертаваше всяка тежка стъпка, подигравайки се на нервните движения на закръгления мъж.
През цялото време, усмивка стоеше на устните му, тъмните му очи не ме изпускаха.
Това по-добре да е светска визита. Срещнах погледа му, молейки, предупреждавайки – не ми пукаше кое – да остави клиента ми на мира. Той показа ред идеално прави зъби, което не ми подсказа нищо.
Бейкър продължи пътя си.
Е, по-добре да приключим с това по-скоро.
- Според договора ни, можете да платите в брой, с чек или с пощенски запис. Ще ви трябва ли квитанция?
Бейкър се закова на място. Очите му изхвръкнаха, кожата, висяща от бузите му, се разлюля.
- Отказвам да платя за това.
Ето. Отдалечих се от ковчега.
- Слушайте, господине, искахте въздигане на сянка. Въздигнах сянката. Ако добрият, стар татко не е казал това, което сте искали, е, това си е ваш проблем, не мой. Имахме обвързващо споразумение и ако…
Той отпусна юмрука си, а очите му се разшириха уплашено.
Това беше по-лесно, отколкото очаквах. Издишах, за да прочистя тирадата от езика си и сложих професионалната си усмивка.
- Та, ще имате ли нужда от квитанция?
Бейкър се хвана за гърдите и изхриптя. Веднъж. Втори път.
Тогава, като в забавен каданс, вратът му се изви и погледът му се премести през рамото му. Развеселеността се стопи от лицето на Смърт.
О, да му се не види.
Ангелът на Смъртта, Събирачът на души, Тъмният жътвар – както и да го наричате, повечето хора го виждаха само веднъж. Той тръгна напред, а Бейкър се препъна крачка назад.
Мамка му. Скочих от платформата на ковчега.
- Недей.
Твърде късно.
Смърт се пресегна в дундестото туловище на Бейкър и цветът се дръпна от лицето на клиента ми. Той се олюля. Смърт отстъпи назад, а Бейкър премигна още веднъж преди да се строполи.
Писък се надигна от ъгъла на стаята, последван от трополенето на столове.
Погребалният агент притича през пътеката между редиците, жената на Бейкър и синът му тийнейджър бяха след него. Асистентката му, чиито очи вече блестяха, измъкна телефона от колана си.
- 911 – каза тя, докато Бейкър трети – и последният останал – помпаше гърдите на баща си. Горкото дете.
Измъкнах се от суматохата. Единственото, което можех да направя, бе да дам пространство на семейството. Смърт вече бе прибрал душата – вече нямаше никакъв начин да се съживи Хенри Бейкър. Не, че аз щях да съм тази, която да го каже на семейството.
Смърт се облегна на далечната стена, мускулестите му ръце бяха кръстосани пред широките му гърди. Той се усмихна, абсолютна дяволска невинност, когато тъмната му коса падна напред около брадичката му.
Погледнах го гневно и грабнах чантата си от пода.
Не можех да го виня задето бе взел душата на Бейкър – въпреки всичко си имаше работа за вършене, – но…
- Можеше да изчакаш докато ми плати.
Той сви рамене.
- Не изглеждаше, че смята да ти плати.
Вярно. Може би. Обезумялата тълпа около тялото на Бейкър се раздвижи. Това ще бъде толкова зле за бизнеса.
Пъхнах ръка в чантата си и бръкнах до дъното. Игнорирах портмонето – знаех, че е празно.
Под кутията тебешир за призоваване на кръга, керамичният ритуален нож, мобилният ми телефон и шофьорската ми книжка, открих три пенита, монета от 10 цента, смачкана обвивка от станиол и кламер.
Смърт се загледа в съкровищата върху дланта ми.
- Каниш се да си купиш дъвка?
- Таксата за автобусния билет за пътя към в къщи.
И двамата се смръщихме на дланта ми. Тринадесет цента нямаше да го покрие. Но сметката за спешно посещение при ветеринаря погълна всичко, което имах. Докато работата наистина не се изплатеше, бях разорена.
- Не работиш ли при Аманда Холидей с опитите за изкуство? – попита Смърт.
Пуснах дребните в чантата си.
- Сянката няма да стои до утре, а тогава ще трябва да чакам Градът, или който и да е, да ми даде чек.
Предоставях на следствието главните им показания, защото за пръв път това да си умрял нямаше да спре жертвата да обвини убиеца си. За сега рекламите бяха смесени, където бях "гласът на мълчаливите" или "продажникът на мъртвите", но едно нещо беше сигурно: това беше голяма новина.
Най-важното, докато защитата не ме разкъсаше, можеше да свърша на постоянна заплата в Град Некрос*, вместо да бъда случаен консултант на полицията. Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам със златотърсачи като Хенри Бейкър.
- Оставаш ли за това? – Смърт кимна към тялото на Бейкър.
Синът на Бейкър все още помпаше гърдите на мъртвеца, опитвайки се да върне баща си, но новата вдовица бе изоставила надеждата. Тя се притисна към погребалния агент, който я насочваше към столовете на първия ред. Не виждах асистентката.
- Да, оставам. Не искам да ме обвинят, че съм изчезнала от картинката.
Смърт сви облечените си в черно рамене, които се повдигнаха леко. Когато се отпуснаха отново, той изчезна. Мразех когато го прави. В един момент е тук; в следващият го няма. Ще се появи отново. Винаги го прави.
В чантата ми, Фреди Меркюри от Queen запя “We will rock you”, а аз се свих. Погледът на вдовицата светна към мен, спиралата по очите й беше силно размазана.
Може би не беше най-подходящият рингтон за ситуацията.
Обръщайки се, извадих телефона си и погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат. Нека това да е работа, а не бирник. Отворих го.
- Свързахте се със "Слово за мъртвите". Тук е Алекс Крафт.
- Алексис?
Дръпнах телефона от ухото си и се намръщих на дисплея. Номерът все още ми беше непознат. Кой би ме нарекъл…
- Алексис – повтори женският глас – там ли си? Имам нужда от помощта ти.
- Каси?
Положителният й отговор беше задавено хлипане. Сестра ми никога не ми се обаждаше. Какво се предполагаше да й кажа?
- От какво имаш нужда? – попитах и направих гримаса.
Въпросът звучеше много по-деликатно в главата ми.
- Виждала ли си вестника?
- Днес не.
Гласът на Каси заседна в гърлото й и й отне два опита, за да прошепне:
- Открили са Теди.
Теди?
Яростното тракане на високи токове прозвънтя през стаята, отправяйки се в моята посока. О-о. Закрих микрофона на телефона с длан, когато се обърнах. Новата вдовица беше с глава по-ниска от мен, но двойно по-широка, и точно сега изглеждаше сякаш това допълнително тегло е от чиста ярост.
- Ти го направи. – Пръстът й се заби в ръката ми.
О, добре… намери си кого да вини. Мен.
Прочиствайки гърлото си, наведох глава и казах:
- Много съжалявам за загубата ви.
Тя продължи сякаш не ме е чула.
- Казах му да не наема вещица. Казах му. – Гласът й стана писклив и тя рухна върху стената. – Казах му.
Отдръпнах се, позволявайки на агента да успокои госпожа Бейкър, настанявайки я върху седалката. В далечината сирени профучаваха по улицата.
Телефонът изкряка в ръката ми.
- Алексис, там ли си?
- Да, тук съм. Каза нещо за Теди.
Линията беше замлъкнала достатъчно дълго, за да се зачудя дали не е затворила; тогава каза:
- Теодор Колман? Със сигурност си го чувала. Полицията е открила тялото му снощи. Трябва да разбера кой го е застрелял и къде е бил през последните две седмици.
Почти изпуснах телефона. Тя трябва да се шегуваше.
Вицепрезидентската надежда Губернатор Теодор Колман?
Охранителната камера на ресторанта е заснела стрелбата, но тогава Колман е изчезнал. Ако тялото му е било намерено, това би било голям случай. Имайки предвид политическото присъединяване на Колман към Първа Човешка Партия, - а партията открито презира вещиците, – моята намеса няма да бъде оценена.
- Каси, не мисля…
- Моля те. – Гласът й се пречупи отново. – Полицията мисли, че татко е замесен. Вече бяха в къщата няколко пъти.
Завъртях очи. Полицията можеше да търси, но нищо нямаше да ги доведе до Заместник Губернатор Джордж Кейн. Е, мисля, че всъщност вече е губернатор. Баща ми имаше дълбоки джобове и голямо влияние. Все пак зарови промяната на името ми от Кейн на Крафт – и фактът, че дъщеря му на практика е вещица – толкова дълбоко, че медиите не успяха да го изкопаят по време на кампанията му. Освен това почти не му говорех откакто станах на осемнадесет.
Виждах го повече във вестника и по телевизията, провеждайки кампанията за Първа Човешка Партия, отколкото на живо. Защо трябваше да се замесвам сега?
- Каси, това наистина не е…
- Моля те. Ти това правиш… нали? Ти си някакъв вид магическо око?
Челюстта ми се стегна. "Магическо око" беше жаргон за вещица с разрешително за частен детектив, която върши много малко "истинска" работа по разследвания. Докато не разследвах улики в тъмни алеи и разследванията ми обикновено стигаха до задаване на въпроси на покойника, откривах отговори за клиентите си.
Поех си дълбоко въздух и насилих усмивка да се разстели на лицето ми, да се просмуче в гласа ми.
- Съжалявам. Не мога да ти помогна. – Думите излязоха сладникави, но не бях разговаряла със сестра си достатъчно, за да разпознае тона. – Не мога да се замесвам в настоящо полицейско разследване.
- Мога да ти платя.
Намръщих се срещу телефона. Последно чух, че Каси е вербувана на антивещерска позиция в Първа Човешка Партия. Ако наистина имаше намерение да ме наеме, тя трябва да беше наистина разтревожена.
- Моля те, Алексис. Моля те. Имам нужда от помощта ти.
- Добре. – По дяволите. Работех за малката си сестричка, на щях да погледна случая. Да видя какво мога да открия. С въздишка издърдорих стандартната си история, определих тарифата си и казах на Каси по-късно този следобед да очаква по мейла копие от договора ми. Докато говорех, сирените зазвучаха по-близо и метнах на рамо чантата си с тринадесетте цента, обвивката от дъвка и кламера.
- Кога ще говориш с духа?
Дух? Подтиснах изръмжаването, но не си направих труда да я поправя. Ако след всички тези години не беше схванала идеята, че духовете бяха знаещи, бродещи души, но сенките бяха просто спомен, то със сигурност нямаше да ми обърне много внимание. Вместо това казах:
- Ако искаш да разпиташ сянката на Колман, трябва да изчакаме докато полицията освободи тялото и то е вече в земята. Ако искаш по-бързи отговори, може и да успея да го разпитам в моргата, но ти не можеш да присъстваш на ритуала.
Линията беше замлъкнала освен леките, накъсани дихания от другата страна. Дадох й момент да помисли, докато звукът от сирените приближаваше.
- Моргата. – Гласът на Каси се снижи. – Колко скоро ще се свържеш с мен?
Щеше да е сложно да получа достъп до важно тяло в настоящ случай, но бях създала връзки през трите години, в които ръководех "Слово за мъртвите".
- Имам приятел на мястото. Ще му звънна, но не мога да дам никакви обещания. Ще се свържа с теб довечера, ако получа достъп до моргата днес. При други обстоятелства, очаквай да го проверя утре следобед.
Прекратявайки разговора, запазих номера на Каси и се отместих, за да освободя входа за парамедиците. Линейката отби, а полицейска кола в бяло и черно спря зад нея. Добре… може би полицаите щяха да ме закарат. Студът от погледа на госпожа Бейкър полази по раменете ми. Исках да се повозя на предната седалка на полицейската кола – не отзад, арестувана.
Когато парамедиците се втурнаха по стълбите, прехвърлих контактите в телефона си, докато не стигнах до номера на приятелски настроеният съсед детектив от отдел убийства.
Груб глас отговори на третото позвъняване.
- Хей, Джон – казах като се приближих до аварийните екипи. – Трябва ми услуга.


------------------------


Вратите към Главната Сграда на Град Некрос се отвориха, позволявайки на шейсет-градусовия** въздух вътре да избяга. Потта, избила по кожата ми от кратката разходка през асфалтовата настилка, замръзна моментално. Шест вечерта, а температурата все още не е паднала под сто. Югът през лятото – трябва да го обикнеш.
Вмъкнах избягалите руси къдрици, развяващи се пред лицето ми, обратно в разбърканата конска опашка и се обърнах да помахам на двамата полицаи, които ме докараха. Не бях арестувана във връзка със смъртта на Бейкър, но имаше няколко напрегнати момента в погребалната агенция. За щастие, когато Тамара, лекарката, която обяви смъртта, пристигна, успя да потвърди отсъствието на магическа намеса по тялото, по време на първия оглед, което ме освободи да продължа към моргата с Джон. Любимият ми детектив от отдел убийства се съгласи да ме пусне да видя тялото на Колман, но само ако му направя услуга в замяна. В този случай, "услуга" означаваше въздигането на още една сянка.
Полицаите излязоха от паркинга, а аз минах през автоматичните врати и се отправих към проверката за сигурност. Извадих портмонето и церемониалния нож от чантата си, преди да я пусна на конвейерната лента.
Когато чантата ми изчезна под рентгеновата машина, сложих ножа в кошницата, която ми даде охраната. След това подадох кошницата и портмонето си – отворено, за да показва разрешителното ми за частен детектив и магическият сертификат, издаден от Организацията за Магически Предразположени Хора, накратко ОМПХ – на охраната. Той погледна документите ми преди да конфискува ножа, което очаквах да се случи.
Обръщайки се, тръгнах към детектора за метал.
Там нямаше резултат, но детекторът за заклинания изписка силно, когато прекрачих през него.
Охранителят ми направи знак да спра и взе палката за проверка за заклинания.
- Ръцете настрани, с дланите нагоре.
Направих каквото ми нареди, потропвайки с пръсти в ботуша си, докато той размахваше над мен палката, откриваща елементарни заклинания. Стъкленото мънисто на върха грейна в зелено, когато мина над дясната ми ръка и обсидиановият пръстен, в който държах сурова магия. Зеленото означаваше магия, но не от активно заклинание. На другата ми китка, мънистото светна в жълто, когато мина над защитната ми гривна – активна магия, но не и злонамерена. Злонамерените заклинания, дори и неактивните, караха мънистото да светне в червено. Мънистото не стана червено.
С кимване, охранителят ми направи знак да спусна ръце, докато оставяше палката обратно на поставката й. Взех чантата си, портмонето си и разписката, с която трябваше да си получа обратно ножа, когато си тръгвах. След това тръгнах към асансьорите.
Главната Сграда беше строго, но универсално здание, разположено по средата на централен Некрос, което хората си обясняваха със съдебната палата, заради близостта със сградата на Конгреса в САЩ, Върховният съд и Главната Сграда. Въпреки че не беше особено видим от задната страна на сградата, където влязох, на основният етаж се помещаваше централното полицейско управление на Град Некрос, както и офиса на заместник шерифа.
Горният етаж се славеше с главните криминални лаборатории и кабинета на областния прокурор, но не бях тръгнала натам. Подземният етаж съдържаше административните офиси на лекарката, която извършва аутопсиите, и мястото на властта й – моргата.
Джон Матюс, най-добрият детектив от отдел убийства, за който Град Некрос може да мечтае – поне по мое мнение; но освен това беше и добър приятел – чакаше пред вратата на моргата. Ръстът му като на мечка гризли изглеждаше неудобно изгърбен в оранжевия пластмасов стол, но брадичката докосваше гърдите му, а очите бяха затворени. Очевидно не достатъчно неудобно за дрямка. Дълбоки гънки набраздяваха кафявото му яке, така че сигурно бе работил през нощта – Мария никога не би го оставила да излезе от къщи толкова раздърпан.
- Добре ли си, Джон? – попитах, докато защипвах табелката си на посетител за презрамката на потника си. Не извиках – поне не съвсем. Все пак гласът ми се отрази от стените, ехото ме накара да потреперя.
Главата на Джон се повдигна рязко, а докладът в скута му падна на пода, разпилявайки страниците.
- Алекс? Боже, не прави така.
Добре, със закъснение, може би трябваше да го събудя по-внимателно.
Коленичих, събирайки страниците. Няколко снимки също се бяха разпилели и хванах една, която се беше пъхнала под стола. Бледо рамо лежеше в ярък контраст с черните торби за боклук, преобладаващи на снимката. Отпусната ръка беше избягала от тъмния найлон; дългата китка беше деликатна, женствена.
Подадох снимката и листите на Джон.
- Изхвърлено тяло?
Той кимна, потривайки длани срещу тъмните сенки под очите си.
- Третото момиче за този месец със същите следи.
Третото? Полицаите трябва да пазеха този случай в голяма тайна, за да не може пресата да научи за трите свързани убийства. Горях от желание да погледна по-отблизо доклада по случая – болезненото любопитство може да беше личностен недостатък, но говорех с мъртвите за живота. Не притисках Джон… поне не още. Той щеше да ми каже възможно най-много, когато бъде готов да говори. Кимнах към доклада.
- Тя ли е допълнителната, която трябва да въздигна?
Той кимна.
- Да. Специалитетът ми в черен чувал.
Като в Джейн Доу.***
- Мога ли да позная, че нямаш никакви следи от първите две тела?
- Няма да бъде честно, ако имах. – Тонът му беше мек, но раменете му се приведоха напред. – Имаш ли химикал?
Извадих химикала, който бях задигнала от писаря, който ме записа на подземното ниво. Джон прелисти страниците в скута си, разделяйки документите от доклада. Подписах обичайната група споразумения против изтичането на информация и официалните книжа. Стандартната ми тарифа беше надхвърлена; думите “pro bono"**** бяха надраскани с червен химикал. Прехапах устна, докато поставях инициалите си. Безплатното болеше, но Джон ми правеше огромна услуга като ме оставяше да видя тялото на Колман. Разполагайки с официален случай, работех върху легитимирането на пътуването си до моргата. Въпреки че това не правеше голямата нула да изглежда по-добре.
Подадох подписаните документи на Джон и той ги прибра преди да отвори вратата на моргата. Флуоресцентното осветление бръмчеше над главите ни, смесвайки се със скърцането на стъпките ни по линолеума на пода. Табли със стерилни инструменти обграждаха двете свободни места за аутопсия от двете страни на стаята. В задната част се намираше стаята с охладителните камери – или хладилник за трупове, както я наричах. До стаята с охладителните камери, жълта светлина се процеждаше през прозореца, гледащ към офиса на медика.
Вратата на офиса се отвори и се показа рошав стажант в бяла престилка.
- Детектив Матюс, госпожица Крафт. Мога ли да ви помогна с нещо? – Очите му трепнаха от Джон към мен.
Госпожица Крафт? Намръщих му се. Томи Стюарт беше изкарал последната година като стажант на лекарката, която правеше аутопсиите, и не ме беше назовавал по фамилия от втората си седмица. Признавам, че излязохме за по питие преди месец и, ами, едното доведе до другото, но не беше нищо сериозно. Или поне аз не мислех така.
- Томи – каза Джон – какво ще кажеш да си вземеш почивка за цигара.
Това не беше въпрос.
Томи пъхна ръце в джобовете си и изпъна рамене.
- Трябва ви тяло?
- Секретно е. – Джон изчака. – Сега, какво става с тази почивка…?
Томи поклати глава.
- Детектив Андрюс каза…
Джон го прекъсна.
- Аз ще се погрижа за Андрюс.
Устата на Томи се изви, очите му се свиха, но всичко, което каза беше:
- Вярно – почивка за цигара.
Понечи да тръгне, но се спря на вратата. Суровият му поглед се спря на мен. Знам как да убия приятелство. Въздъхнах, когато вратата се затвори зад него.
- Кой е детектив Андрюс? – попитах, когато Джон изчезна във фризера.
Той дори не погледна назад.
- Не се тревожи за това.
Залюлях се на токовете си, докато чаках. Няколко покрити с бял чаршаф колички се виждаха зад дебелата рамка на вратата – натоварена седмица в моргата. Полупрозрачна фигура минаваше между телата, мърморейки си.
Торбестите дънки и ризата, които носеше, бяха безцветни, трепкащи с всяка негова стъпка. Ако спуснех щитовете си, можеше да разбера цвета на косата му и да чуя какво казваше, но не беше толкова любопитно.
Призраците, поне наистина блуждаещите души, бяха рядкост, но като цяло бяха противна група. В крайна сметка, трябваше много ината личност, за да се противопостави на опита на Смърт да прибере душа. За нещастие повечето призраци, които срещах, не са се радвали на успех.
Просто бяха бесни, че усилията им не са ги опазили живи.
Трябва да бях издала звук, защото призракът вдигна поглед и ме видя да гледам. Той побутна чифт трептящи очила нагоре по носа си, след това ми показа среден пръст. Кретен. Върнах грубия жест и ченето му увисна. Не можех да чета по устните, но бавният въпрос "Ти можеш да ме видиш?" бе достатъчно очевиден, така че кимнах.
Следващите му думи не бяха никак лесни за дешифриране, когато устните му се задвижиха бързо. Ръцете му махаха във въздуха, акцентирайки на мълчаливата му реч с твърде много жестове.
Супер – превъзбуден призрак. От кога ли е мъртъв?
На повечето призраци им отнемаше известно време да разберат, че никой не ги вижда. Е, никой освен гробищните вещици като мен.
Можеше да спусна щитовете си само за малко, колкото да чуя какво казва призрака, но Джон избра точно този момент, за да се появи отново. Всъщност първо се появи количката, която буташе, плъзвайки се през трептящата форма на призрака. Устата на призрака се затвори рязко, когато погледна надолу към количката, преминаваща през хълбуците му.
Отместих поглед преди и Джон да е престъпил през призрака. Беше обезпокоително да гледаш подобно нещо.
- Кой е това? – попитах, кимвайки към безформената фигура под чаршафа върху количката.
- Защо ти не ми кажеш.
Джон спря в средата на стаята и мустаците чу се извиха, когато се усмихна.
- Значи довечера ще успееш за вечерята?
О, да, днес е Вторник. Кимнах.
- Ще ме откараш ли?
- Разбира се. – Той избута втора количка, на тази тялото беше все още в черен транспортен чувал. Призракът не се виждаше. Джон паркира количката до първата. – Мария приготвя свински пържоли. Няколко момчета от управлението ще се присъединят към нас.
Стомахът ми изкъркори и свих коремните си мускули, опитвайки се да го накарам да млъкне. Добра работа, стомахче; нека всички разберат, че пропуснах закуската. И обяда.
Оставих чантата в краката си и извадих черната туба от червило, в която носех масленият си тебешир. Навеждайки се, притиснах восъчният тебешир към линолеума на пода. Прокарах го, вървейки наведена, около двете колички.
Докато рисувах кръга си, Джон подреди дигиталното оборудване.
Камерата беше предназначена да записва аутопсиите, но Джон я вземаше всеки път, когато въздигах сянка за някой случай.
- Чух, че може да си заподозряна в убийство.
Изпуснах тебешира.
- Какво? Не, аз… - Тубата се затъркаля към канализацията в пода и аз се хвърлих след нея. – Имам предвид, че вдовицата смята, че съм… но Тамара ме покри.
Мустакът на Джон се загърчи жестоко в опитите му да не се усмихне така, че едва не падна от лицето му. Намръщих се и дълбок смях изригна от него.
Не беше смешно.
И все пак имаше заразителен смях. Открих, че се хиля, докато завършвах кръга си.
- Сериозно – казах, запушвайки тебешира си. – Ако Тамара не беше медикът на мястото, сега можеше да съм задържана. Чакайки аутопсията.
Да бъда подозирана в смъртоносна магия не беше нещото, което исках. Нищожествата и без това имаха достатъчно проблеми с разбирането на разликата между смъртоносна магия и гробищна магия – моята злощастна способност. За щастие, колкото и мен самата, Тамара беше със сигурност сензитивна.
Тя можеше да засече заклинание по-бързо и по-точно от всяка магия за проверка на заклинания и противно на магията, обикновено можеше да различи причината за заклинанието. Единствената магия, която е имала възможност да усети на мястото, бе ритуалът, който използвах за въздигането на сянката и магиите, които държат цветята свежи. Никакво заклинание не е било замесено в смъртта на Бейкър.
Когато завърших кръга си, се изправих. Възстановявайки тебешира си, го прибрах.
Джон щракна копчето и камерата се включи.
- Готова?
Кимнах, затворих очи и прочистих ума си. Обсидиановият пръстен на дясната ми ръка затуптя от суровата енергия, която държах. Мислено проникнах в него, изтегляйки вретеновидна нишка магия. Нямаше много. Нямах време да презаредя пръстена след ритуала за Хенри Бейкър, но имаше достатъчно. Канализирах енергията във восъчния кръг и тя се събуди за живот, жужейки с бледа синя сила зад клепачите ми.
Сега и забавната част.
Освобождавайки връзката си с магията, съхранявана в обсидиановия пръстен, откопчах тънката, сребърна, омагьосана гривна на китката ми и я пъхнах в джоба си. Допълнителните защити, които ми даваха магиите, изчезнаха. Студът от гроба притисна умствените ми щитове като ледена вода, която се плиска на ръба на съзнанието ми. Поех си дълбоко дъх и потънах по-дълбоко в транса. Гробищната субстанция се вдигна от труповете в задържащият ми кръг, тътнещи в ума ми. Махащи. Обвиняващи.
Изискващи.
Спуснах щитовете си.
Опустошителен вятър премина през мен. Влажният допир на гроба се плъзна по кожата ми, под плътта ми.
Отворих очи.
Зрението ми беше замъглено, оставяйки света покрит със сива патина. Люспи ръжда покриваха количките от неръждаема стомана от двете ми страни. Износеният и опърпан ленен чаршаф, покриващ тялото на количката от мое ляво, се накъдри от бриза, духащ през мен. Линолеума на пода под ботушите ми беше изчезнал и циментът под тях се ронеше. Извън кръга, намачканото яке на Джак беше покрито с дупки, но той беше изпълнен със светлина, душата му блестеше ярко в бледо жълто. Отместих поглед.
Вятърът се усили, изпълвайки ушите ми с рева си и блокирайки всеки друг звук. Студът ме удряше, забивайки нокти под кожата ми, в кръвта ми.
Боли.
Бях жива. Същество от топлина и дъх, не от студ и тишина. Не от смърт. Животворната ми енергия изгаряше от студа, борейки се срещу гробищната субстанция, гърчеща се в центъра на същността ми. Пот изби по кожата ми, въпреки че треперех.
Имах нужда от отдих.
Бездушната обвивка в чувала с тялото ми извика. Нямаше нужда да насочвам силата. Спрях да се боря с нея и жизнената ми топлина се разля в чакащият труп. Когато топлината ме напусна, студът от гроба се намести удобно в крайниците ми. Ревът на вятъра утихна. Премигнах. Можех да усетя само едно тяло в кръга – жената в черния чувал.
Странно.
Мислено се протегнах към нея, вродената ми магия последва следата, която топлината ми бе прогорила. Дори изпълнена с моята жизнена сила, сянката, която умът ми докосна, бе слаба, разгромена.
Как може сянка, която никога до сега не е била въздигана, да изчезне толкова бързо?
Магията ми проследи дългите прорези в немощната сянка.
Дълбоките, зеещи разрези почти я бяха разкъсали на парчета.
Никога не бях усещала нещо подобно.
Влях магия в трупа, оставяйки силата ми да изпълни празнините в омаломощената сянка. Все още се усещаше крехка… едва помнена. Но поддържана от топлината и силата ми, беше достатъчно реална, за да се въздигне.
Поемайки си дълбоко дъх, нежно побутнах сянката.
Силата ми я отдели от тялото, повеждайки я през бездната разделяща живите и мъртвите.
Тя се появи пищейки.







* Necros – мъртъв.
** Шейсет градуса по Фаренхайт се равняват на около 40 градуса по Целзий.
*** Джейн Доу – телевизионен сериал. Епизодите са фокусирани върху опитите на агентка на тайните служби да държи живота си настрана, докато разрешава мистерии.
**** “pro bono" – в полза на обществото.

Глава Втора

Превод и редакция: Zaharka



Високи, пронизващи ридания разтърсиха въздуха и ръцете ми литнаха нагоре, за да покрият ушите ми. Какво по…
Препънах се назад, когато сянката изпълзя от тялото.
Газообразна глава и рамене изникнаха от чувала с тялото. Писъците не намаляха. Лицето й се изви, сякаш агонията от смъртта й се простираше отвъд гроба.
Ахнах, все още запушвайки ушите си.
- Бетани?
Сянката не отговори на името. Взрях се в лицето й. Острата брадичка и високите скули бяха на по-възрастно лице, отколкото помнех, но твърдата, почти жестока красота на чертите й, сякаш произхождаше от царството на феите, беше трудно да се пропусне. Трябваше да е тя.
Обърнах се към Джон.
- Познавам я.
Мустакът на Джон се смъкна към брадичката му.
- Можеш ли да я идентифицираш? Коя е тя?
- Името й е Бетани Лейн. Ходихме заедно в академията. Тя е… беше… вещица на съдбата. – Намръщих се. Никога до сега не бях въздигала сянката на някого, когото съм познавала приживе. Не, че познавах Бетани много добре. Но дори в град като Некрос, вещиците представляват малък процент от популацията, а вещиците на съдбата – тези вещици, които, вместо да имат нужда да ги учат да достигат до Етеричното ниво, за да черпят магическа енергия, трябва да бъдат учени да не използват магия – бяха още по-малък процент. – Беше ясновидка, способна да вижда миналото, а понякога и бъдещето, на предмета, когато го докосне.
Джон отвори папката, която стискаше в ръце, и надраска нещо. Той трепна, когато писъците на Бетани скочиха с октава. Скоро щеше да може да чупи стъкло.
- Какво не й е наред? Накарай я да спре да пищи.
- Мълчи – изкомандвах сянката, но воплите не намалиха силата си. Стиснах зъби. Моята магия й придаде форма, направи я видима, доловима. Тя не трябваше да има избор освен да се подчини на командата ми. Очевидно никой никога не й го беше казвал. Добре, време е за различен подход.
- Кажи ни името си.
Сянката на Бетани продължи да пищи. Ръцете се преместиха на лицето й и започнаха да дълбаят в очите й. Сграбчих мъгливите китки, издърпвайки ги надолу. Тя се задърпа в хватката ми.
- Алекс? – Джон пристъпи по-близо.
Ръбът на кръга потрепери, когато той го пресече и тръпка от сила пропълзя по кожата ми. Целта беше да държи настрана магията, не Джон, който беше нищо и без никакви магически сили. Вероятно не бе почувствал нищо. Почувствах тревогата до мозъка на костите си. Задържах дъха си, несигурна дали вече отслабеният кръг ще издържи.
Олюлях се, а вилнеещата сянка изтръгна китката си от хватката ми. Тя замахна, нащърбените й нокти прорязаха въздуха като коса.
Отскочих назад. Разроненият цимент под ботушите ми се измести, разваляйки баланса ми. Джон ме хвана преди да падна на земята, а следващият удар на сянката мина през него, одрасквайки рамото ми. Отвориха се три плитки драскотини.
- По дяволите? – Джон се завъртя, за да я хване.
Безполезен опит. Ръката му мина през китката й.
Тя удари отново, а аз се препънах назад. Това абсолютно не е нормално. Прекъснах потока от магия, който даваше форма на сянката и очите й изпъкнаха. Студеният вятър се блъсна обратно в мен, но тя не изчезна. Блъснах с чиста сила. Писъците на Бетани се вдигнаха малко, след това секнаха с един последен провлачен тон, когато сянката се изпари. Внезапната тишина зазвъня в ушите ми.
Поех си глътка въздух. Кога съм си загубила дъха? Прорезите на рамото ми пареха и притиснах длан в тях. Влага. Отпуснах обратно ръка и се вгледах. Три тънки линии кръв стояха на дланта ми.
До мен Джон си пое дълбоко въздух.
- Какво я накара да го направи?
Мамка му.
- Не знам. Сенките не би трябвало да замахват. Не са толкова истински, толкова… емоционални. – Поклатих глава. – Те са просто спомени. Без воля, без болка… - Или поне така ме бяха учили. Погледнах към черния чувал. Беше напълно неподвижен, мълчалив.
Избърсах длан в панталоните си. Довечера щях да пратя няколко мейла. Може би някой в таблото за дискусии на Мъртвешкия Клуб щеше да знае какво се е объркало, но със сигурност никога не бях чувала за пищяща сянка. Обърнах се към другото тяло.
Или поне си мислех, че е тяло, макар че определено не го чувствах като такова със сетивата си. Хвърлих бърз поглед. Беше с правилната форма. Ледена капка пот се търкулна по гръбнака ми.
Протегнах се с магия, ръцете ми се понесоха над чаршафа.
Силата ми се плъзна около тялото – или каквото там беше – без да го докосва.
Това е странно. Прехапах устна и проучих със сетивото, което ме теглеше към мъртвите. Нищо.
Нивото на сила на кръга ми се надигна, карайки кожата ми да настръхне. Главата ми се стрелна нагоре, когато призракът отскочи от бариерата ми. Той се обърна и втори път блъсна рамо в ръба на кръга ми, проблясъци от зелена и синя светлина избухнаха в бледата бариера. Нямах нужда от това точно сега.
Изтеглих малкият запас магия, която беше останала в пръстена ми и прокарах тънка линия от енергия в кръга. Бариерата трепна, но издържа, когато призракът я удари за трети път.
Той се дръпна рязко, сякаш бе ужилен, формата му бе много по-явна отпреди.
- Какво е? – попита Джон, пристъпвайки по-близо до количката.
Отклоних вниманието си от призрака. Ако все още не беше пробил кръга, вероятно нямаше да може. Имах да се тревожа за други неща, като например провесеният от носилката чаршаф.
- Сигурен ли си, че нова е тялото?
Джон дръпна чаршафа и кожата на ръцете ми потръпна. Лицето на Колман беше бледо и безизразно в смъртта… и напълно не загнило.
Премигах. Разтрошеният цимент изхрущя под ботушите ми. Ръжда покри носилката. Гробищното ми зрение работеше, но…
- Изглежда по същия начин както по телевизията.
Джон кимна.
- Доста добре като за труп на две седмици, а?
Намръщих се. Бях виждала трупове на две седмици и преди. По дяволите, бях ги и помирисвала. Без да бъде балсамиран и с температура достигаща 104 през студените дни, Колман трябваше да е станал на каша. Вместо това вероятно щеше да получи погребение в отворен ковчег.
- Какви са резултатите от аутопсията?
Джон извади малка тетрадка от джоба си.
- Един от куршумите е пробил далака. Това е бил смъртоносният изстрел. Тялото му се е отровило само. Никакви признаци как тялото се е запазило толкова дълго без следи от разлагане.
Той поклати глава.
- Когато медиите се докопат до това, ще го извъртят сякаш е някой светия. Напълно нетленно тяло.
Страхотно – точно от каквото се нуждае света: свещен ловец на вещици. Изпуснах въздишка и силата ми се втурна от мен с дъха ми. Между Бейкър и Бетани, бях свързана с гроба твърде много за днес. Имах нужда да скрия това, да накарам Колман да говори и да ми платят.
Проучих непокътнатите черти на лицето му. Дори и външно да не беше разложен, в гробищното ми зрение трябваше да бъде изсушен. Всичко естествено загниваше в гробищното ми зрение.
Джон вдигна чаршафа, за да покрие лицето на Колман, но протегнах ръка.
Какво е това?
Навеждайки се напред, направих знак на Джон да издърпа чаршафа по-надолу. Плътни сини и зелени линии се извиваха по раменете на Колман, запълвайки кухината на ключицата му.
- Това татуировки ли са? Дай да видя гърдите му.
Джон се намръщи, но издърпа чаршафа до хълбоците на Колман. Ярки плетеници красяха ръцете и гърдите на губернатора във водовъртеж от цветове и форми. Извиващите се линии не бяха като нищо, което бях виждала преди, сякаш художник беше получил свободата да изрисува характерни руни или древно родово изкуство.
Наклоних се по-близо.
- Не е нещо, което съм очаквал да видя на публична фигура.
Джон се взря в мен, не в трупа, и стомахът ми се сви.
- Можеш да ги видиш?
Той поклати глава.
О, мамка му. Плетениците бяха непокътнати от Y-образните разрези от аутопсията – обикновена татуировка би била унищожена. Обърнах се и погледнах знаците с ъгълчето на очите си. В периферното си зрение, почти успях да разгадая смисъла на виещите се плетеници, но ако се фокусирах над тях, те се разбъркваха безразборно. Магически гравюри?
- Тамара проверила ли е тялото – или каквото и да е това – за заклинания?
Джон кимна.
- Направила е пълна проверка. Нищо.
Преглътнах, а юмрукът в стомаха ми стегна захвата си. Тамара беше природен блъдхаунд* за намирането на заклинания. Никога преди не бях намирала нещо, което тя е пропуснала, особено нещо толкова голямо. Не, че имах представа какво прави заклинанието.
Зад мен, вратата се отвори със замах.
- Какво, по дяволите, прави тя с тялото ми?
Главата ми се вдигна рязко и се обърнах.
В стаята нахлу мъж, стъпките му отекваха през стерилното помещение. В гробищното ми зрение, той беше заслепяваща сребриста мъглявина, душата му трептеше под повърхността, сякаш кожата му едва я побираше.
- По дяволите – изруга Джон.
Той избута количката на Колман обратно към охладителното помещение, но заклинанието на тялото му се задържа на ръба на кръга ми. Енергия потрепери по кожата ми, а стискащият юмрук в стомаха ми изтласка напред, задушавайки ме, когато кръгът се забори да задържи чуждата магия вътре.
- Джон, не…
Твърде късно.
Джон бутна отново и кръгът потрепери. Ответната реакция премина през мен като остриета, раздиращи вените ми. Жлъчка изпълни устата ми. О, това не е добре. Коленете ми се подгънаха.
Чакълът се заби в дланите ми и се намерих премигваща към скъсания линолеум. С Джон щяхме да си имаме още един разговор относно магическите кръгове. Изтласках се от земята.
Студен вятър мина над мен, през мен. Потреперих. О, не. Гробищната субстанция от другите тела в моргата… протягаха се за мен. Листове прошумоляха в усилващият се вятър, а инструментите по таблите изтракаха.
- Какво, по дяволите, прави тя? – извика непознатият.
Игнорирах го. Нямаше достатъчно време, за да поправя кръга си. Затваряйки очи, се концентрирах върху най-външния си мисловен щит. Визуализирах стена от лози, израстваща около мен, блокираща гробищната субстанция. Вятърът се успокои, превърна се в лек бриз, а аз изпуснах въздуха, който бях задържала. Повечето вещици оформяха щитове от камък или метал, но много отдавна се бях научила, че визуализирането на живи стени ме предпазва по-добре от мъртвите. Обърнах се към останалата количка.
Ръката ми трепереше, когато я протегнах физически и магически към жизнената сила, с която бях заредила трупа. Тя се вля в мен, прогаряйки добре познатия път към вътрешността ми. Зрението ми се замъгли, гробищното ми зрение изчезна и стисналият ме студ се оттегли. Кожата ми настръхна. Топлината, която си възвърнах беше достатъчна, за да подчертае колко студена съм била, докато бях изпълнена от смъртта.
Рамото ме сърбеше и потърках драскотините, преди да измъкна защитната гривна от джоба си. Мразех тази част. Закопчалката на сребърната гривна се затвори и последната гробищна субстанция, протягаща се за мен, изчезна. Психическото отделяне ме остави трепереща и сляпа.
- Ще ти взема значката заради това – извика непознатият глас.
Свих се. Е, със сигурност вбесихме някого.
Сега само ако можех да видя кого. До мен изскърца колело и замигах яростно. Глупав адаптационен период.
Хвърлих бърз поглед, но не можех да различа нищо. Следритуалното ми зрение беше по-лошо от нормалното, вероятно защото бях използвала гробищното си зрение два пъти днес. Нетърпеливо, клекнах и заопипвах за чантата си. Линолеумът отново беше здрав и гладък под пръстите ми. Къде е чантата?
Сенките се разделиха и успях да различа червено петно от мое дясно. Чантата ми. Грабнах я от пода и извадих кутийката с очилата ми.
- Това е отворено разследване!
Обърнах се, карайки очите ми да се фокусират. Непознатият се надвеси над количката на Колман, сякаш проверява дали не сме разменили тялото. Кичур платинена коса падна през рамото му и той я върна обратно с махване на ръката си. Вдигна поглед и се изправи, когато Джон откара Бетани в хладилното помещение.
Той затвори предницата на сакото си, обикаляйки около количката и следвайки Джон. Намръщих се. Удобният костюм показваше впечатляващо телосложение на плувец, което го оприличаваше като някой по-високо в полицейската хранителна верига от някой обикновен полицай. Със сигурност не познавах всички детективи от отдел убийства в Некрос, но си мислех, че познавам всички достатъчно важни, за да движат случая на Колман.
Кокалчетата на Джон побеляха, където стискаше металната количка, но погледът му не се вдигна от черния чувал с тялото. Метнах чантата си на рамо. Може би сега беше времето да се измъкна внимателно. Джон можеше да се справи с това.
Отправих се към вратата.
- Вещице, остани където си – изрева детективът зад мен.
Завъртях се. Спипана.
Какво беше името на полицая, за когото се притесняваше Томи по-рано днес? Андрюс? Това трябва да беше същият детектив. Нямах намерение да навличам неприятности на Джон.
Детективът сви ръце на кръста си. Сакото му зейна, разкривайки стара оксфордска блуза и черният приклад на пистолета му.
- Ако любимото ти магическо око компрометира разследването ми, аз…
Магическо око? Не го направи.
Мислите за сливане с фона излетяха от ума ми и навлязох в личното му пространство.
- Детектив Андрюс, нали?
Той се обърна, челюстта му се стегна, но не отговори. Също така и не отстъпи.
Бях висока и с ботушите си с платформи достигах шест фута**, но от толкова близо трябваше да гледам нагоре, за да срещна очите му.
Напрегнати очи с това… ледено синьо, но точно сега горяха от гняв. Издадох напред брадичката си, пасвайки на гневния му поглед.
- Детектив Андрюс? – попитах отново и получих изсумтяване в отговор. О, да, той е истински сладкодумник.
- Аз съм Алекс Крафт от "Слово за Мъртвите". – Подадох ръка, оставяйки я да виси в тясното пространство между нас. Бяхме доста по-близо отколкото имахме нужда, за да се здрависаме и погледът му отскочи към разтворената ми длан преди да я сграбчи.
За потресаващ момент, не разбрах притискането на предмет срещу кожата ми. Ръкавици. Той носеше ръкавици.
Ръкостискането започна здраво и прерасна в болезнено, когато стисна костите в ръката ми.
Усмихнах му се. Не бях мъж и не се интересувах от незряла игра на стискане. Имах своя собствена детска игра.
Изтъних щитовете си, визуализирайки развиващата се мислена лоза, сътворявайки малки отвори между психиката си и земята на мъртвите. Все още носех омагьосаната гривна, но избягнах благотворните й защити като активно се пресегнах за гробищна субстанция. Източих достатъчно студ, за да настръхнат косъмчетата по врата ми, за да пропълзи надолу по ръката ми, през дланта ми и в ръката на детектива.
Сините му очи се разшириха, когато неочакваното докосване от гроба обхвана ръката му. Той измъкна ръката си от моята, политайки крачка назад.
Усмивката ми не помръкна, когато затръшнах щитовете си обратно на местата им.
- След като съм просто обикновено магическо око, вероятно можете да обясните защо тялото на Колман никога не е било живо, а? Не?
Той премига, но не дочаках отговор. Завъртайки се на токовете си, излязох от стаята.
Този път не ме спря.
Джон ме настигна при асансьора отвън. Лъскавото, плешиво петно по средата на главата му светеше в червено, но погледът му беше забит в пода.
- Това не беше умно. – Шепотът му беше дрезгав, сякаш сподавяше това, което в действителност искаше да каже.
Метнах посетителския си бадж на бюрото и се обърнах към него.
- Защо това не е твой случай?
Той не отговори. Долових звук зад мен. Скърцане на обувки. Мамка му, виках. Поех си дълбоко дъх, когато тежките, метални врати на асансьора се отвориха.
Изчаках, докато влезем в асансьора и вратите се затворят, преди да проговоря отново.
- Защо просто не ми каза, че случая не е твой?
- Имам свое собствено любопитство, а ти имаш късмет, че не те арестува. – Джон се намръщи, но вдигна поглед, за да срещне очите ми. – Виждам, че най-накрая си започнала да носиш очила.
Пръстите ми се преместиха на дебелите черни рамки.
- Фен съм на виждането. Просто се нуждая от тях през първите час или два, след като съм използвала гробищното зрение.
Направих пауза. Беше променил темата. Два пъти. Наистина ли исках да го притисна? Да, исках.
- Кой е този Андрюс?
Джон се плъзна между вратите преди да са се отворили напълно и тръгна с бърза крачка към лобито на полицейския участък. Протегна се към предната врата преди да направи пауза.
- Фалин Андрюс беше прехвърлен в отдела преди седмица и половина. Искаш да знаеш как е получил случая? Питай шефа. Сега, идваш ли на вечеря? – Той погледна през рамо и мустакът му се изви. – Може би Мария ще ни даде да си вземам малко от обърнатата й торта преди вечерята. – Той намигна и потърка с ръка нарастващия си корем.
Усмихнах се въпреки себе си. Оставете на Джон да премине от яд към мислене със стомаха си. Въпреки това трябваше да призная – торта звучеше божествено. Стъпките ми бяха по-леки, когато тръгнах към вратата. Тортата всъщност можеше да направи целия ден по-добър.
Погледнах през прозореца на вратата и оптимизмът ми умря. Навън репортери се тълпяха по стълбите.
Новинарските бусове бяха наредени по улицата.
- Трябва ли да се опитаме да се промъкнем отзад?
Джон поклати глава.
- Паркирал съм отпред. Помниш ли вълшебните думи?
- Да, "Без коментар". – И, откакто пресата беше раздухала участието ми в процеса на Аманда Холидей, доста се бях упражнявала да ги казвам. Но да вляза в яростна атака с микрофоните? Не е точно моята представа за забавление. Джон чакаше, наблюдавайки ме. Направих последен отчаян опит да загладя неразборията от руси къдрици и надянах това, което се надявах, че е усмивка за пред камера. Поне имах почти благоприлично облекло – любимият ми чифт черни кожени панталони с ниска талия и червен дантелен потник, – така че нямаше да изглеждам ужасно пред камерата. – Готова съм.
Той отвори вратата и репортерите се устремиха напред.
- Детектив Матюс, има ли някакво развитие по случая Колман? – Наперена червенокоска тикна микрофона си напред.
Джон заобиколи, без да каже и дума.
- Полицията подозира ли магическа намеса в смъртта на губернатора?
Пред лицето ми се появи микрофон и тъмнокожият мъж, който го държеше, попита:
- Способна ли сте да говорите с призрака на Колман?
Гадаеха, просто дълбаеха. Нямаше да съм тази, която да им даде каквото и да е. Бутнах микрофона настрани.
- Без коментар – излая Джон, превеждайки ме през първите стъпала.
Репортерите можеха единствено да ни направят малко място. Микрофони се врязваха между нас, отделяйки ме на няколко стъпала от Джон. Погледнах назад, но целта ни беше да стигнем дъното. Той навакса. Още въпроси прорязваха въздуха, микрофони и камери изскачаха от тълпата.
Бях на половината път до долу, когато въздухът зад мен спадна с десет градуса и студени като на труп пръсти се отпуснаха на раменете ми. Ръцете блъснаха силно. Полетях надолу, разпервайки ръце, за да попреча на падането. Китката ми изпука, когато се приземих на нея, но това не ме спря. Инерцията ме тласна напред и черепът ми се разби в следващото стъпало. Коляното ми отскочи от цимента. Търкалях се през останалия път надолу по стълбите и се приземих по задник, точно на време, за да видя преминаващия през безплътните гърди не Смърт куршум.





* Блъдхаунд – порода ловджийско куче.
** фут - мярка за дължина 30,48 см

това ме заинтригува много,ще помисля още малко

Историята е супер благодаря.

Прочетох 2 книги (поне толкова открих) има доста прилики с Анита Блей и Меридит Джентри на Хамилтън, но е доста инересна и е добре написана.Прочетох ги на един дъх.

Тази поредица ще е страхотна.Очаквам с нетърпение и по-нататъшни преводи на главите.

Звучи много интересно. Чакам следващата глава! :party:

Ще ви разочаровам, но следваща глава няма да има. В този раздел са само откъси, които засега няма да бъдат продължавани.

Е, жалко! А, знаеш ли дали книжката ще излиза и при нас?

За момента не се е чуло някое издателство да е купило правата.