Глава 2
Превод и редакция: Zaharka
- Чувствам се като глупак – каза Тристан, надничайки през прозореца с форма на диамант на вратата между кухнята и трапезарията на Клуба на възпитаниците на колежа. Полилеят беше запален и кристалните чаши бяха подредени. В голямата кухня, където стояха той и Гари, масите бяха покрити с почистени плодове и ордьоври. Тристан нямаше представа какво представляват повечето от ордьоврите или дали трябва да се сервират по специален начин. Просто се надяваше, че те и чашите с шампанско ще стоят върху таблата му.
Гари се бореше с маншетите си. Поясът на наетия му смокинг продължаваше да се развива от кръста му, велкрото отказваше да се залепи на мястото си. Една от лъскавите му черни обувки, прекалено малък номер, беше завързана с лилав ширит. Гари беше истински приятел, мислеше си Тристан, за да се съгласи на този план.
- Запомни, парите са добри – каза на глас Тристан – и имаме нужда от тях за срещата с Мидуест.
Гари изсумтя.
- Ще видим какво ще остане след като платим за щетите.
- Всичко! – отвърна уверено Тристан. Колко трудно може да е да разнасяш тези неща наоколо? Той и Гари бяха плувци. Естественият им атлетичен баланс им даде възможността да излъжат за опита си на интервюто с управителя. Беше лесна работа. Тристан взе сребърният поднос и изпробва рефлекса си. – Не просто се чувствам като глупак – изглеждам като такъв.
- Такъв си – каза Гари. – И искам да знаеш, че не съм чак такъв глупак, че да ти повярвам за спечелването на пари за срещата с Мидуест.
- Какво имаш в предвид?
Гари грабна бърсалката и я задържа така, че пружиниращите ленти се замятаха над главата му.
- О, Тристи – каза той с изтънен глас, - каква изненада да те видя на сватбата на майка ми!
- Млъкни, Гари.
- О, Тристи, остави таблата и танцувай с мен. – Гари се усмихна и помилва пружиниращата глава на бърсалката.
- Косата й не изглежда така.
- О, Тристи, хванах букета на майка си. Хайде да избягаме и да се оженим.
- Не искам да се женя за нея! Просто искам да знае, че съществувам. Просто искам да изляза с нея. Веднъж! Ако не ме хареса, ами… - Тристан сви рамене сякаш нямаше значение, сякаш най-голямото увлечение, което беше имал в живота си, щеше да изчезне за една нощ.
- О, Тристи…
- Ще ти сритам…
Вратата на кухнята се отвори.
- Господа – каза мосю Помпадю, - гостите за сватбата пристигнаха и са готови да бъдат обслужени. Можеше ли съдбата да ни се усмихне така, че вие двамата, опитни младежи, ще бъдете свободни да ни помогнете в обслужването?
- Той саркастичен ли беше? – попита Гари.
Тристан завъртя очи и побързаха да се присъединят към останалите сервитьори. През първите десет минути, Тристан беше зает да наблюдава другите работници, опитвайки се да си научи работата. Знаеше, че момичетата и жените харесваха усмивката му и я използваше, когато си заслужава, особено когато хайвера, който сервираше, подскочи като напълно развита риба в скута на възрастна жена.
Движеше се в голямата приемна, търсейки Айви, надничайки докато мъже с големи кореми го отърваваха от подносите. Двама от тях се отдалечиха, носейки питиетата си и мърморейки, но той едва забелязваше. Всичко, за което можеше да мисли, беше Айви. Какво можеше да каже, ако се озовеше лице в лице с нея? "Вземи си малко ролца от раци?" или може би "Мога ли да предложа le bailee de crabbe?" Да, това щеше да я впечатли.
В какво момче се бе превърнал? Защо той, Тристан Къратърс, момче, висящо в шкафчетата на стотици момичета (може би леко преувеличено), трябваше да я впечатлява, момиче, безразлично към висенето в неговото шкафче или чието и да е друго? Тя влизаше в същите зали, в които и той, но беше така, сякаш пътуваше в друг свят.
Беше я забелязал в първият й ден в Стоунхил. Не беше просто различният й вид красота, тази дива плетеница от къдрава, руса коса и морско зелените й очи, които го караха да иска да гледа и да гледа, и да докосва.
Беше заради начина, по който изглеждаше свободна от нещата, в които другите хора изглеждаха забъркани… начинът, по който се фокусираше върху човека, с когото говореше, без да оглежда тълпата, за да види кой още е там; начинът, по който се обличаше, за да не изглежда като всички останали; начинът, по който се изгубваше в песента. Един ден беше стоял на вратата на училищната стая по музика, хипнотизиран. Разбира се, тя дори не го беше забелязала. Съмняваше се дали Айви знае, че той съществува. Но наистина ли това нещо с кетъринга беше добър начин да й се представи? След възстановяването от голямото рачешко ролце, което търкаляйки се беше спряло между някакви обувки с остри върхове, той започна да се съмнява.
Тогава я видя. Тя беше в розово… и розово, и розово: метри лъскава розова материя, която падаше от раменете й и трябваше да има някакъв обръч под полата си.
Гари мина покрай него. Тристан се обърна малко прекалено рязко и лактите им се удариха. Осем чаши потрепериха на столчетата си, разливайки тъмно вино.
- Някаква рокля! – каза Гари с леко подсмихване.
Тристан сви рамене. Знаеше, че роклята е евтина, но не му пукаше.
- Рано или късно ще я съблече – отговори той.
- Много си самонадеян, приятел!
- Нямах това предвид! Имах…
- Помпадю – предупреди Гари и двамата бързо се разделиха. Управителят, обаче, хвана Тристан и го завлече в кухнята. Когато Тристан се появи отново, той носеше скромно плато от зеленчуци и плитка купа със сос – неща, които не можеше да изсипе. Той забеляза, че някои от гостите го разпознават сега и продължи бързо по пътя си, когато ги наближи. Което означава, че носеше пълна табла наоколо, без да обръща внимание къде отива и имаше много време да се измъкне от партито.
- Хей, плувецо. Плувецооо.
Някой от училище го викаше, вероятно някой от приятелите на Грегъри. Никога не беше харесвал момчетата или момичетата от компанията на Грегъри. Всички те имаха пари и се перчеха с тях. Вършеха глупости и винаги се оглеждаха за нова тръпка.
- Плувецооо, глух ли си? – извика момчето. Ерик Гент, рус и с тясно лице, се хилеше към стената, държейки една ръка на стенния свещник.
- Съжалявам – каза Тристан. – На мен ли говореше?
- Познавам те, Уолър. Познавам те. Това ли правиш между обиколките? – Ерик пусна свещника и се залюля леко.
- Това правя, за да мога да си позволя обиколките – отвърна Тристан.
- Супер. Ще ти купя оооще няколко обиколки.
- Какво?
- Ще те накарам да си заработиш времето, Уолър, така че ми донеси питие.
Тристан огледа Ерик.
- Мисля, че вече си получил едно.
Ерик вдигна четири пръста, след което отпусна ръка.
- Четири – поправи се Тристан.
- Това е частно парти – каза Ерик. – Няма ограничение за възрастта. Частно парти или не, сервират каквото и да е на когото и да поиска стария Бейнс. Човекът купува всички, знаеш.
Значи от там го е научил Грегъри, помисли си Тристан.
- Е, тогава – каза той на глас, – барът е ей там.
Опита се да продължи нататък, но Ерик застана точно пред Тристан.
- Проблемът е, че ме отрязаха.
Тристан си пое дълбоко въздух.
- Имам нужда от питие, Уолър. А ти имаш нужда от пари.
- Не приемам бакшиши – каза Тристан.
Ерик се разсмя.
- Е, може би няма да ги получиш… Гледах как се размотаваш наоколо. Но си мисля, че ще ги вземеш.
- Съжалявам.
- Имаме нужда един от друг – каза Ерик. – Имаме избор. Можем да си помогнем взаимно или да се нараним взаимно.
Тристан не отговори.
- Знаеш ли какво имам в предвид, Уолър?
- Знам какво имаш в предвид, но не мога да ти помогна.
Ерик направи крачка към него. Тристан отстъпи крачка назад. Ерик отново се приближи. Тристан се напрегна. Приятелят на Грегъри беше по-лек от Тристан, същата височина, но не толкова широкоплещест, колкото Тристан. И все пак момчето беше пияно и нямаше какво да губи… като например голям поднос, пълен със зеленчуци.
Няма проблем, помисли си Тристан. Бързо отстъпване ще запрати Ерик на колене, след това ще падне по лице.
Но Тристан не беше обърнал внимание на преминаващите в този момент сватбари. Забелязвайки ги с ъгълчето на окото си, той трябваше изведнъж да промени посоката. Блъсна се в накланящия се Ерик. Целина и карфиол, гъби и кръгчета чушка, броколи и грах хвръкнаха към полилея, след което заваляха върху гостите.
И тогава тя погледна към него. Айви, блестящата Айви. Очите им се срещнаха за момент, нейните кръгли като доматите, които се затъркаляха върху шлейфа на майка й.
Тристан беше сигурен, че тя най-накрая знае за съществуването му. И беше също толкова сигурен, че тя никога няма да излезе с него. Никога.
- Може би беше права, Айви – прошепна Сюзън, като погледнаха към пръснатите сурови зеленчуци. – На суша Тристан е дръвник.
Какво прави той тук?, чудеше се Айви. Защо не си стоеше в басейна, където му беше мястото? Знаеше, че приятелките й ще са убедени, че я следва наоколо и това я смущаваше. Бет си проправи път към тях, пронизвайки домат с токчето си.
- Вероятно така изкарва пари – каза тя, разчитайки загриженото изражение на Айви.
Сюзън поклати глава.
- Хвърляйки броколи към булката?
- Онзи сладък червенокос плувец също е тук – продължи Бет. Тази нощ правата й коса беше вдигната, карайки я да изглежда още повече като сладка сова.
- Никой от тях не знае какво прави той – отбеляза Сюзън. – Тук са само за тази вечер.
Айви въздъхна.
- Предполагам, че Тристан се труди – каза Бет.
- За пари или за Айви? – попита Сюзън и двете се засмяха.
- О, хайде де, Айви – каза Бет, докосвайки я нежно по ръката. – Смешно е! Обзалагам се, че очите му са се разширили, когато е видял какво си облякла.
Сюзън направи очите си гигантски и започна да тананика мелодията на "Отнесени от вихъра". Айви направи гримаса. Знаеше, че изглежда като Скарлет О'Хара, потопена в кофа с брокат. Но това беше роклята, която майка й беше избрала специално за нея.
Сюзън продължи да тананика.
- Обзалагам се, че очите на Грегъри са се разширили, когато е видял какво не си облякла – каза Айви на приятелката си, надявайки се да я накара да млъкне. Сюзън беше в тясна черна рокля с дълбоко деколте.
- Със сигурност се надявам да е така!
- И като стана въпрос – каза Бет.
- Ето къде си, Айви – Гласът на Грегъри беше топъл и почти интимен. Сюзън се завъртя към него. Той предложи ръката си на Айви. – Очакват ни на главната маса. – С ръка, отпусната леко върху неговата, Айви изостана с крачка зад него, мечтаейки Сюзън да може да заеме мястото й. Когато двамата приближиха, майка й погледна към тях, сияеща към Айви в балната си рокля.
- Благодаря – каза Айви, когато Грегъри задържа стола й.
Той й се усмихна – онази тайнствена усмивка, която за пръв път беше видяла на срещата по плуване. Той се наведе, устните му се приближиха до голата й шия.
- Удоволствието е мое, мадам.
Кожата на Айви настръхна леко. Той си играе, каза си тя. Просто продължава да си играе. След срещата по плуване продължаваше да й досажда и да се опитва да е дружелюбен, а тя знаеше, че би му дала шанс заради това; но Айви предпочиташе стария, студен Грегъри.
Напълно бе разбрала студеното му отношение, когато бе пристигнала в училището му. Знаеше, че сигурно е било ужасен шок, когато е открил, че Маги мести челядта си от апартамента им в Норуолк в онзи, който баща му бе наел в Стоунхил, а това беше за подготовката на сватбата.
Връзката на Андрю и Маги беше започнала няколко години по-рано. Но връзките са си връзки, казваха хората, а Андрю и майка й бяха толкова странна двойка – много богатият и изтъкнат ректор на университет и фризьорката на жена му. Кой би предположил, че години след флирта им, години след развода на Андрю, той и Маги биха "затегнали възела"?
Беше шок дори и за Айви. Собственият й баща беше починал, когато е била малка. Беше израснала, наблюдавайки как майка й преминава през редица гаджета и си мислеше, че винаги ще е така.
Айви се наведе напред, за да погледне нататък по масата към майка си. Андрю улови погледа й и се усмихна, след това побутна новата си жена. Маги се усмихна радостно на Айви. Изглеждаше толкова щастлива. Ангел на любовта, помоли се мълчаливо Айви, бди над мама. Бди над всички ни. Направи ни любящо семейство, любящо и силно.
- Трябва ли да ти кажа, че… ъ… брокатите ти са се натопили в супата?
Айви се облегна бързо назад. Грегъри се засмя и й предложи салфетката си.
- Тази рокля може да ти навлече много проблеми – пошегува се той. – Почти ослепи Тристан Къратърс. – Айви можеше да усети топлината, разстилаща се по бузите й. Искаше да отбележи, че беше Ерик, не тя… - Съжалявам масата, която той обслужва тази вечер. Той и онзи другия кретен – каза Грегъри, все още хилейки се. – Надявам се да не е нашата.
И двамата се огледаха из стаята.
Аз също, помисли си Айви, аз също.
Скоро след дъжда от сурови зеленчуци, на Тристан бе казано, че може да напусне и трябва да си тръгне незабавно. Изморен и унижен, щеше да се радва да се разкара, но той беше превозът на Гари. Така че се замота зад кухнята, докато не намери склад, в който да се скрие. Вътре беше тъмно и спокойно, по рафтовете бяха наредени големи кутии и консерви. Тристан тъкмо се беше настанил удобно на една картонена кутия, когато чу шумолене зад себе си. Мишки, помисли си той, или плъхове. Наистина не му пукаше. Опита се да се утеши, представяйки си как стои на победната стълбичка, знамето на Съединените Щати се извисява зад него, докато звучи химнът, Айви гледа по телевизията и съжалява, че е пропуснала възможността си да излезе с него.
- Аз съм идиот! – каза той, отпускайки глава на ръцете си. – Мога да имам всяко момиче, което пожелая и…
На рамото му леко се отпусна ръка.
Главата на Тристан се изстреля и се вгледа в бледото, триъгълно лице на дете. Детето, което изглеждаше около осемгодишно, беше издокарано, вратовръзката му беше стегната, а тъмната му коса зализана.
Трябва да беше някой от гостите на сватбата.
- Какво правиш тук? – запита Тристан.
- Ще ми донесеш ли малко храна? – попита момчето.
Тристан се намръщи, раздразнен, че трябва да споделя скривалището си, тайно място, на което да копнее за Айви.
- Защо не можеш сам да си вземеш храната?
- Ще ме видят – каза момчето.
- Е, ще видят и мен!
Устата на момчето образува тънка права линия. Челюстта му беше стегната. Но очите му гледаха несигурно и веждите му бяха смръщени.
Тристан заговори с мек глас.
- Изглежда, че ти и аз си приличаме по нещо. Крием се.
- Наистина съм гладен. Не съм закусвал или обядвал – каза хлапето.
През вратата, която беше открехната, Тристан можеше да види другите сервитьори, бързащи напред-назад. Тъкмо бяха започнали да сервират вечерята.
- Може да имам нещо в джоба си – каза той на хлапето и извади смачкано рулце от раци, няколко скариди, няколко стъбла спаружена целина, шепа кашу и нещо неразпознаваемо.
- Това суши ли е? – попита момчето.
- Спипа ме. Всичко това беше на пода и след това беше в джоба ми, а нямам представа къде е било това сако, под наем е.
Момчето кимна важно и проучи сбирката на Тристан.
- Харесвам скариди – каза най-накрая той, взимайки една, изплювайки се на нея, а след това избърсвайки я с пръсти. Направи го с всяка скарида по ред, след това с рулцето от раци, а после и с целината. Тристан се зачуди дали ще се изплюе на всяка малка ядка. Зачуди се колко ли голям проблем носи това дете, за да го накара да не яде цял ден и да се крие в тъмен килер.
- Е – каза Тристан, - предполагам, че наистина не харесваш сватбите.
Хлапето го погледна, след това отгризна от неразпознаваемото нещо.
- Имаш ли си име, хлапе?
- Да.
- Моето е Тристан. Какво е твоето?
Хлапето остави настрана неразпознаваемия ордьовър и започна да се труди над ядките.
- Бих искал вечеря – каза той. – Наистина съм гладен.
Тристан надникна през пролуката. Сервитьорите бързаха напред-назад през кухнята.
- Има твърде много хора наоколо – каза той.
- Загазил ли си? – попита хлапето.
- Нещо такова. Нищо сериозно. А ти?
- Още не – каза хлапето.
- Но ще бъдеш?
- Когато ме открият.
Тристан кимна.
- Предполагам вече си разбрал, че не можеш да останеш тук завинаги.
Поглеждайки бързо, момчето огледа рафтовете в мрачната стая, сякаш сериозно обмисляше възможностите.
Тристан постави внимателно ръка върху тази на момчето.
- Какъв е проблемът, приятел? Искаш ли да ми кажеш?
- Наистина бих искал вечеря – каза момчето.
- Добре, добре! – каза раздразнено Тристан.
- Бих искал също и десерт.
- Ще получиш каквото успея да взема! – отсече Тристан.
- Добре – отвърна смирено момчето.
Тристан въздъхна.
- Не ми обръщай внимание. Кисел съм.
- Не ти обръщам внимание – увери го тихо момчето.
- Виж, приятел – каза Тристан. – Остана само един сервитьор и тонове храна. Идваш ли с мен? Добре! Той тръгва. Състезатели, по местата, готови…
- Къде е Филип? – попита Айви.
Половината от сватбената вечеря беше минала, когато тя осъзна, че брат й не беше на стола си.
- Виждал ли си Филип? – каза тя, ставайки от мястото си. Грегъри я дръпна обратно.
- Не бих се притеснявал, Айви. Сигурно се е запилял някъде наоколо.
- Но той не е ял цял ден – каза Айви.
- Тогава е в кухнята – каза Грегъри просто.
Грегъри не разбираше. Малкото й братче от седмици заплашваше, че ще избяга. Тя беше опитала да обясни на Филип какво се случваше и колко хубаво би било в тяхната голяма къща с тенис корт и гледка към реката, и колко страхотно ще е да има Грегъри като по-голям брат. Той не се съгласи с нищо от това. Всъщност, нито пък Айви.
Тя избута стола си, твърде бързо, за да успее Грегъри да я спре, и забърза към кухнята.
- Залавяй се – каза Тристан. На кутията между момчето и него стоеше купчина храна – филе миньон, скарида, различни зеленчуци, салата и руло с много масло.
- Това е доста добро – каза хлапето.
- Доста добро? Това е пиршество! – каза Тристан. – Яж! Ще имаме нужда от сили, за да вземам десерт.
Той видя следа от усмивка, а след това тя изчезна.
- С кой си загазил? – поиска да узнае момчето.
Тристан дъвчеше известно време.
- Управителят, мосю Помпадю. Работех за него и разсипах някои неща. Знаеш, намокрих панталоните на някои хора.
Момчето се усмихна, този път с по-голяма усмивка.
- Уцели ли г-н Лайвър?
- Трябваше ли да се целял в него? – попита Тристан.
Хлапето кимна, лицето му грейна при тази мисъл.
- Както и да е, Помпадю каза да се придържам към нещата, които не се разсипват. Представи си.
- Знаеш ли какво бих му казал? – каза хлапето. Бръчката между веждите му беше изчезнала. Той поглъщаше храна и говореше с пълна уста. Изглеждаше сто пъти по-добре, отколкото преди петнадесет минути.
- Какво?
- Бих му казал: Заври си го в ухото!
- Страхотна идея! – каза Тристан. Той си взе парче целина. – Заври си го в ухото, Помпадю. – Хлапето се разсмя силно и Тристан пъхна стръка.
- Заври си го в другото ухо, Помпадю! – нареди хлапето. Тристан грабна друго парче целина.
- Заври си го в косата, рошльо! – пропя момчето, продължавайки с играта. Тристан взе шепа нарязана салата и я изсипа на главата си. Твърде късно осъзна, че зеленчуците са покрити с винегрет.
Хлапето отметна глава и се разсмя.
- Заври си го в носа, дрисльо! – Е, защо не?, помисли си Тристан. Някога и той е бил осемгодишен и помнеше как изглеждат за малките момчета смешните звуци и сополите. Той откри две опашки от скариди и ги пъхна, розовите им перки стърчаха от ноздрите му.
Хлапето падна от кутията си от смях.
- Заври си го в зъбите, дрисльо! – Две черни маслини свършиха работа, всяка забита на зъб, така че имаше два черни резци.
- Заври си го в…
Тристан беше зает с нагласяването на целината и опашките на скаридите. Не беше забелязал как процепът светлина се беше разширил. Не беше видял как лицето на хлапето се беше променило.
- Къде да ги завра, дрисльо?
Тогава Тристан вдигна поглед.
______________________________
Love me if you can, hate me if you dare!