Изгрев
Автор: Ришел Мийд
Разказ за родителите на Лиса
Глава първа
Превод и редакция: Ваня Колева (Vania)
Ема не беше първата приятелка на Ерик Драгомир. Също така, нямаше изгледи и да е последната му.
Разбира се, за последното предположение нямаше изгледи, че бащата на Ерик ще се намеси. Ако зависеше от това, колко загрижен за тях бе Фредерик Драгомир, те вече щяха да бъдат женени. Беше чудно, Ерик си мислеше горчиво, как баща му не бе планувал сватбата за същия ден, в който той завършва училище.
- Какъв е проблемът? Колко момиче мислиш още да смениш. – Фредерик взискателстваше последния път, когато видя синът си. – От добро семейство е. Красива. Умна. Достатъчно добра. Какво повече искаш? Знам, че мислиш, че си прекално млад, но времето изтича! Трудно би се измъкнал някой от нещо подобно.
Стоейки на Чилийски бряг, на светлинни години от Монтана, гледайки звездите, трепкащи срещу нощното дъбколо тъмно небе, се чудеше дали това е причината, поради която родителите му искаха да го оженят. Страхът, че тяхната фамилия е на изчезване. Никога не бе мислих за тяхната връзка, докато растеше. Те бяха просто родителите му! Съществуваха. Винаги трябваше да са заедно. Винаги трябваше да са наоколо. Приемаше го за даденост, никога не бе обмислил по-интимните им чувства в брака. Осъзна, че майки му я нямше, и че не бе имал достатъчното време, за да ги опознае като хора. Бе прекалено късно за нея, и дори по-късно, с всичките тези натиски за брак, Ерик не бе толкова развълнуван да научи повече за баща си.
Ема се появи изведнъж, като някакво бедствие, хващайки ръката му.
- Не се ли радваш, че слънцето залязва. Светлината буквално ме убива.
Еригк не искаше да коригира злоупотребата с „буквално” или да й каже, че няма нищо против слънцето, макар че прекаленото излагане на него дразнеше видът му. Всъщност, винаги изразяваше съжалението си до известна степен, отностно расата си, като живи вампири, те не можеха да се справят със светлината за дълго. Понякога забавляваше фантазиите си, като си представяше, че лежи около басейн, увит в златната прегръдка на слънцето.
Вместо това той се усмихна на Ема, заглеждайки се в дълбоките и сини очи и сплетената й тъмно-кестенява коса. Те контрастираха рязко с тази бледа, порцеланова кожа на морой, която тя притежаваше. Комбинацията между тях и сърцевидната форма на лицето й и високите скули, караше много момчета да спират и да се заглеждат с удивление, вкючително и Ерик.
„Отново грешиш, татко.” – помисли си Ерик. – „Тя не е просто хубава. Тя е поразително красива.”
Може би да се установи с Ема не беше толкова лошо. Винаги си прекарваха добре, а и баща му беше прав за това, че е добра и умна. А също така и демонстрира, повече от веднъж, нейното желание и креативност, когато ставаше въпрос за определени физически действия. Животът с нея никога нямаше да е скучен и Ерик предположи, че тя също е толкова нетърпелива колкото баща му за годежен пръстен.
- Хей. – каза тя като го побутна. – Какво има? Защо си толкова сериозен?
Той се замисли за отговор, който нямаше да издаде, колко отчаян бе, или пък как се лута напред назад по продължителността на връзката им. Какво друго бе казал баща му последния път? Не можеш да чакаш вечно. Какво ще стане, ако нещо ти се случи? Какво щеше да се случи с тях?
- Просто пресмятам колко ще отнеме на яхтата да пристигне. – отговори Ерик най-сетне, заглушавайки шумът от заядливия глас на баща му. – Трябва да се махнем от тук преди залез.
- Знам. – каза тя, а погледът и сканираше околността. Около тях стояха други членове на випускът им, е, добре, елитните членове. Те говореха и чатеха, чакайки с нетърпение да се качат на яхтата, която ще ги отведе до предполагаемото „парти на годината”. – И сега започва вечността.
- Екипажът трябва да презареди. – отбеляза Ерик. Корабът щеше да бъде на пристана, докато не качат достатъчно храна и багаж. Наистина, да използваш яхта за транспорт бе по-скоро похабяване. Бе новопостроена и според слуховете, изпълнена със всички видове луксозни каюти. Дори и в гаснещата светлина, лодката изглеждаше блестящо бяла. Някой биха решили, че е малка за яхта, но би побрала чудесно класа му за едноседмично парти.
- Все още имаме един час до заминаването.
Очите на Ема попаднаха върху Джаред Зеклос, кралски потомък, чийто баща стоеше зад едноседмичната почивка за знаменитости. Тя се подхилна, едва показвайки зъбите си изпод устните си, покрити с прозрачен гланц. – Джаред играе толкова подло, от както обявиха, че ще има парти. Сега хората ще му го върнат.
Беше права. Това беше естествено за кръга от хора, с който движеха. Ерик почти съжали момчето, което се чувстваше неудобно, заради раздразнените погледи на съучениците му, които попадаха върху него.
- Е, сигурен съм, че не е задължително.
Крясък заглуши бученето, а след това смях.
Ерик се извърна рязко по посока на звука, инстинктивно издърпвайки Ема зад него. Плажната ивица и пристана бяха доста безлюдна площ, както почти всички останали земи на моройте, достъпът идваше само от черен път прорязваш джунглата, която трудно би била докосната от човешка или вампирска ръка.
И там, точно около линията на последните дървета Ерик видя лице, извадено от кошмарите му. Човек, не, същество, задушаваше червенокосо момиче. Лицето му беше бяло, но не като на морой. Имаше тежка, варовита бледост. Ерик трудно можеше да повярва, но знаеше. Беше един от стригоите, безсмъртни вампири, които убиваха тези, от които пиеха кръв. Не живееха и не дишаха по начина, по който го правеха мороите. Бяха неестествени същества, които се преобразуваха от живо в объркано и безсмъртно състояние. Понякога, морой можеше да направи този избор, ако изпие кръвта на жертвата си. Понякога, стригоите го правеха насилствено като пият от жертвите и след това им дадат от собствената им кръв. Наистина, въпросът за значението на това същество, нямаше значение. Стригоите бяха смъртоностни, без чувство за предишния им живот. Бледността по лицата им представляваше смъртта и гниенето, Ерик знаеше, че стригоя вижда учениците в червено. Ръмжейки, стригоя заби зъбите си в шията на момичето и се придвижи със скорост, която изглеждаше, че е физически невъзможна. Ема очевидно не беше подготвена, съдейки по начина, по който тя забиваше ноктите си в ръцете му. Още писъци изпълниха въздуха, и Ерик зърна как още един стригой изкача от сенките и се придвижи към новозавършилите морои. Паника се надигна в групата, последвана от неизбежен хаус, който идва, когато хората са приклещени и ужасени. Тъпканицата не можеше да бъде избегната.
Тогава, бързи почти колкото стригоите, няколко нови фигури изкочиха от тълпата. Облеклото им беше подобно на съучиниците на Ерик, но нямаше дори и миг на съмнение, че те не бяха морои. Бяха дампири, пазители, и по-точно – полу-хора, полу-вампири, те са боици, които защитават мороите. По-ниски и по-мускулести от живите вампири, които защитаваха, пазителите тренираха и усъвършенстваха способностите си, за да бъдат колкото се може по-близки до тези на стригоите. Имаше почти дузина пазителя на брега и само двама стригои. Те дори не се забавиха, за да са сигурни за броя им. Сцената бе само няколко минути, но Ерик имаше чувството, че гледа всичко на забавен каданс. Пазителите, които се разпръснаха около изчакващата група, разпределиха силите си и тръгнаха след стригоите. Същия, атакувал червенокосото момиче, бе откъснат от нея и пронизан преди да може да нанесе някакви други щети. Другия стригои дори нямаше шанса да нападне жертва преди да го свалят.
Отне няколко минути на тълпата да се успокои и разбере, че опасността бе преминала. Одобрителни възгласи се дочуха, когато осъзнаха какво наистина се бе случило, и изведнъж всичко това бе част от плана. Няколко от пазителите преместиха телата на убитите стригои, за да ги изгорят, докато другите започнаха да крещят, че мороите трябва да се кажат на лодките веднага. Движейки се с останалите към вътрешността на лодката, Ерик все още се опитваше да проумее какво наистина се бе случило.
Въпреки поздравленията, лицата на повечето му съучиници изразяваха и неговите чувства. Имаше морои попаднал в ръцете на стригои без да предполага за риска. По-голямата част от групата, която живееше в безопасност в добре охраняваното училище, никога не бяха виждали стригои. Със сигурност бяха запознати с всички истории, но бързото ликвидиране на тези стригои за жалост намали страха на някои хора. Беше наивна и опасна грешка.
- Видя ли това? – въкликна Ема. - Въпреки първоначалния й ужас, тя изглежда, че също се беше присъединила към тези, които въхваляваха охраната. – Тези стригои бяха там и после. Бам! Пазителите просто ги убиха! Какво са си мислили? Стригоите, имам предвид. Ние имахме числено превъзходство.
Ерик не й посочи очевидното.
Стригоите не се интересуваха от този вид превъзходство, защото предимно това нямаше никакво значение. Бяха нужни само двама стригои, които да убият майка му и групата, с която е била, включително и шестима пазителя. В повечето случаи, шест пазителя бяха повече от достатъчни. За нея не бяха, и Ерик беше не малко изненадан, че Ема бе толкова грабната от сензацията на момента и е забравила за семейната му история.
След смъртта на майка му, той бе виждал стригои през цялото време в кошмарите си, кошмари, за които никой не би искал и да чуе. Дори и съществата в тях не трябваше да съвпадат с действителността, а нямаше и разлика. За момент му беше трудно да върви, затруднен от спомена за онова ужасно, ръмжащо лице. Същото ли се е случило с майка му? Била ли е атакува изневиделица и брутално? Без предупреждение ... просто някой и е прекършил врата ... Съучиничката му бе избутана настрани преди тези смъртоностни зъби да я докоснат. Майка му не бе такава щастливка.
- Всички говорят с Ашли. – промърмори Ема, кимвайки към хората насъбрали се около жертвата, докато се качваха на лодката. – Искам да разбера какво е било.
„Ужасно.” – помисли си Ерик. Ужасяващо. Но Ашли изглеждаше сякаш цъфтеше, заради отделеното й внимание. И останалите им съучиници също бяха наоколо развълнувани, сякаш атаката на стригоите бе предварително уговорено развлечение за партито им. Той се огледа наоколо втрещен. Как можеше никой от тях да не приема това сериозно? Стригоите дебнеха мороите от векове. Как можеше никой да не помни смъртта на майка му, която беше само преди шест месеца? Как можеше Ема да не помни това? Тя не беше жесток човек, но той бе малко „ужасен” как тя бе забравила за чувствата му след „вълнението”.
Може би не трябваше да е изненадан. Неговия собствен баща сякаш не си спомняше миналото през половината време. Всички изглежда мислеха, че Ерик е свършил с траура и бе готов да продължи. Това със сигурност си мислеше и баща му. Понякога дори се чудеше, дали целта на баща му да го ожене толкова рано, не бе за да замести траура. Фредерик Драгомир бе обсебен от това, да запази тяхната кръвна линия, която сега се свеждаше само до двама души, баща и син.
Ема се ухили срещу Ерик, частта лунна светлина направи очите й да изглежда сякаш блестят. Изведнъж вече не му изглеждаха толкова красиви както преди.
- Не беше ли лудо? – попита тя. – Нямам търпение да видя какво следва!
______________________________
Автор: Ришел Мийд
Разказ за родителите на Лиса
Глава първа
Превод и редакция: Ваня Колева (Vania)
Ема не беше първата приятелка на Ерик Драгомир. Също така, нямаше изгледи и да е последната му.
Разбира се, за последното предположение нямаше изгледи, че бащата на Ерик ще се намеси. Ако зависеше от това, колко загрижен за тях бе Фредерик Драгомир, те вече щяха да бъдат женени. Беше чудно, Ерик си мислеше горчиво, как баща му не бе планувал сватбата за същия ден, в който той завършва училище.
- Какъв е проблемът? Колко момиче мислиш още да смениш. – Фредерик взискателстваше последния път, когато видя синът си. – От добро семейство е. Красива. Умна. Достатъчно добра. Какво повече искаш? Знам, че мислиш, че си прекално млад, но времето изтича! Трудно би се измъкнал някой от нещо подобно.
Стоейки на Чилийски бряг, на светлинни години от Монтана, гледайки звездите, трепкащи срещу нощното дъбколо тъмно небе, се чудеше дали това е причината, поради която родителите му искаха да го оженят. Страхът, че тяхната фамилия е на изчезване. Никога не бе мислих за тяхната връзка, докато растеше. Те бяха просто родителите му! Съществуваха. Винаги трябваше да са заедно. Винаги трябваше да са наоколо. Приемаше го за даденост, никога не бе обмислил по-интимните им чувства в брака. Осъзна, че майки му я нямше, и че не бе имал достатъчното време, за да ги опознае като хора. Бе прекалено късно за нея, и дори по-късно, с всичките тези натиски за брак, Ерик не бе толкова развълнуван да научи повече за баща си.
Ема се появи изведнъж, като някакво бедствие, хващайки ръката му.
- Не се ли радваш, че слънцето залязва. Светлината буквално ме убива.
Еригк не искаше да коригира злоупотребата с „буквално” или да й каже, че няма нищо против слънцето, макар че прекаленото излагане на него дразнеше видът му. Всъщност, винаги изразяваше съжалението си до известна степен, отностно расата си, като живи вампири, те не можеха да се справят със светлината за дълго. Понякога забавляваше фантазиите си, като си представяше, че лежи около басейн, увит в златната прегръдка на слънцето.
Вместо това той се усмихна на Ема, заглеждайки се в дълбоките и сини очи и сплетената й тъмно-кестенява коса. Те контрастираха рязко с тази бледа, порцеланова кожа на морой, която тя притежаваше. Комбинацията между тях и сърцевидната форма на лицето й и високите скули, караше много момчета да спират и да се заглеждат с удивление, вкючително и Ерик.
„Отново грешиш, татко.” – помисли си Ерик. – „Тя не е просто хубава. Тя е поразително красива.”
Може би да се установи с Ема не беше толкова лошо. Винаги си прекарваха добре, а и баща му беше прав за това, че е добра и умна. А също така и демонстрира, повече от веднъж, нейното желание и креативност, когато ставаше въпрос за определени физически действия. Животът с нея никога нямаше да е скучен и Ерик предположи, че тя също е толкова нетърпелива колкото баща му за годежен пръстен.
- Хей. – каза тя като го побутна. – Какво има? Защо си толкова сериозен?
Той се замисли за отговор, който нямаше да издаде, колко отчаян бе, или пък как се лута напред назад по продължителността на връзката им. Какво друго бе казал баща му последния път? Не можеш да чакаш вечно. Какво ще стане, ако нещо ти се случи? Какво щеше да се случи с тях?
- Просто пресмятам колко ще отнеме на яхтата да пристигне. – отговори Ерик най-сетне, заглушавайки шумът от заядливия глас на баща му. – Трябва да се махнем от тук преди залез.
- Знам. – каза тя, а погледът и сканираше околността. Около тях стояха други членове на випускът им, е, добре, елитните членове. Те говореха и чатеха, чакайки с нетърпение да се качат на яхтата, която ще ги отведе до предполагаемото „парти на годината”. – И сега започва вечността.
- Екипажът трябва да презареди. – отбеляза Ерик. Корабът щеше да бъде на пристана, докато не качат достатъчно храна и багаж. Наистина, да използваш яхта за транспорт бе по-скоро похабяване. Бе новопостроена и според слуховете, изпълнена със всички видове луксозни каюти. Дори и в гаснещата светлина, лодката изглеждаше блестящо бяла. Някой биха решили, че е малка за яхта, но би побрала чудесно класа му за едноседмично парти.
- Все още имаме един час до заминаването.
Очите на Ема попаднаха върху Джаред Зеклос, кралски потомък, чийто баща стоеше зад едноседмичната почивка за знаменитости. Тя се подхилна, едва показвайки зъбите си изпод устните си, покрити с прозрачен гланц. – Джаред играе толкова подло, от както обявиха, че ще има парти. Сега хората ще му го върнат.
Беше права. Това беше естествено за кръга от хора, с който движеха. Ерик почти съжали момчето, което се чувстваше неудобно, заради раздразнените погледи на съучениците му, които попадаха върху него.
- Е, сигурен съм, че не е задължително.
Крясък заглуши бученето, а след това смях.
Ерик се извърна рязко по посока на звука, инстинктивно издърпвайки Ема зад него. Плажната ивица и пристана бяха доста безлюдна площ, както почти всички останали земи на моройте, достъпът идваше само от черен път прорязваш джунглата, която трудно би била докосната от човешка или вампирска ръка.
И там, точно около линията на последните дървета Ерик видя лице, извадено от кошмарите му. Човек, не, същество, задушаваше червенокосо момиче. Лицето му беше бяло, но не като на морой. Имаше тежка, варовита бледост. Ерик трудно можеше да повярва, но знаеше. Беше един от стригоите, безсмъртни вампири, които убиваха тези, от които пиеха кръв. Не живееха и не дишаха по начина, по който го правеха мороите. Бяха неестествени същества, които се преобразуваха от живо в объркано и безсмъртно състояние. Понякога, морой можеше да направи този избор, ако изпие кръвта на жертвата си. Понякога, стригоите го правеха насилствено като пият от жертвите и след това им дадат от собствената им кръв. Наистина, въпросът за значението на това същество, нямаше значение. Стригоите бяха смъртоностни, без чувство за предишния им живот. Бледността по лицата им представляваше смъртта и гниенето, Ерик знаеше, че стригоя вижда учениците в червено. Ръмжейки, стригоя заби зъбите си в шията на момичето и се придвижи със скорост, която изглеждаше, че е физически невъзможна. Ема очевидно не беше подготвена, съдейки по начина, по който тя забиваше ноктите си в ръцете му. Още писъци изпълниха въздуха, и Ерик зърна как още един стригой изкача от сенките и се придвижи към новозавършилите морои. Паника се надигна в групата, последвана от неизбежен хаус, който идва, когато хората са приклещени и ужасени. Тъпканицата не можеше да бъде избегната.
Тогава, бързи почти колкото стригоите, няколко нови фигури изкочиха от тълпата. Облеклото им беше подобно на съучиниците на Ерик, но нямаше дори и миг на съмнение, че те не бяха морои. Бяха дампири, пазители, и по-точно – полу-хора, полу-вампири, те са боици, които защитават мороите. По-ниски и по-мускулести от живите вампири, които защитаваха, пазителите тренираха и усъвършенстваха способностите си, за да бъдат колкото се може по-близки до тези на стригоите. Имаше почти дузина пазителя на брега и само двама стригои. Те дори не се забавиха, за да са сигурни за броя им. Сцената бе само няколко минути, но Ерик имаше чувството, че гледа всичко на забавен каданс. Пазителите, които се разпръснаха около изчакващата група, разпределиха силите си и тръгнаха след стригоите. Същия, атакувал червенокосото момиче, бе откъснат от нея и пронизан преди да може да нанесе някакви други щети. Другия стригои дори нямаше шанса да нападне жертва преди да го свалят.
Отне няколко минути на тълпата да се успокои и разбере, че опасността бе преминала. Одобрителни възгласи се дочуха, когато осъзнаха какво наистина се бе случило, и изведнъж всичко това бе част от плана. Няколко от пазителите преместиха телата на убитите стригои, за да ги изгорят, докато другите започнаха да крещят, че мороите трябва да се кажат на лодките веднага. Движейки се с останалите към вътрешността на лодката, Ерик все още се опитваше да проумее какво наистина се бе случило.
Въпреки поздравленията, лицата на повечето му съучиници изразяваха и неговите чувства. Имаше морои попаднал в ръцете на стригои без да предполага за риска. По-голямата част от групата, която живееше в безопасност в добре охраняваното училище, никога не бяха виждали стригои. Със сигурност бяха запознати с всички истории, но бързото ликвидиране на тези стригои за жалост намали страха на някои хора. Беше наивна и опасна грешка.
- Видя ли това? – въкликна Ема. - Въпреки първоначалния й ужас, тя изглежда, че също се беше присъединила към тези, които въхваляваха охраната. – Тези стригои бяха там и после. Бам! Пазителите просто ги убиха! Какво са си мислили? Стригоите, имам предвид. Ние имахме числено превъзходство.
Ерик не й посочи очевидното.
Стригоите не се интересуваха от този вид превъзходство, защото предимно това нямаше никакво значение. Бяха нужни само двама стригои, които да убият майка му и групата, с която е била, включително и шестима пазителя. В повечето случаи, шест пазителя бяха повече от достатъчни. За нея не бяха, и Ерик беше не малко изненадан, че Ема бе толкова грабната от сензацията на момента и е забравила за семейната му история.
След смъртта на майка му, той бе виждал стригои през цялото време в кошмарите си, кошмари, за които никой не би искал и да чуе. Дори и съществата в тях не трябваше да съвпадат с действителността, а нямаше и разлика. За момент му беше трудно да върви, затруднен от спомена за онова ужасно, ръмжащо лице. Същото ли се е случило с майка му? Била ли е атакува изневиделица и брутално? Без предупреждение ... просто някой и е прекършил врата ... Съучиничката му бе избутана настрани преди тези смъртоностни зъби да я докоснат. Майка му не бе такава щастливка.
- Всички говорят с Ашли. – промърмори Ема, кимвайки към хората насъбрали се около жертвата, докато се качваха на лодката. – Искам да разбера какво е било.
„Ужасно.” – помисли си Ерик. Ужасяващо. Но Ашли изглеждаше сякаш цъфтеше, заради отделеното й внимание. И останалите им съучиници също бяха наоколо развълнувани, сякаш атаката на стригоите бе предварително уговорено развлечение за партито им. Той се огледа наоколо втрещен. Как можеше никой от тях да не приема това сериозно? Стригоите дебнеха мороите от векове. Как можеше никой да не помни смъртта на майка му, която беше само преди шест месеца? Как можеше Ема да не помни това? Тя не беше жесток човек, но той бе малко „ужасен” как тя бе забравила за чувствата му след „вълнението”.
Може би не трябваше да е изненадан. Неговия собствен баща сякаш не си спомняше миналото през половината време. Всички изглежда мислеха, че Ерик е свършил с траура и бе готов да продължи. Това със сигурност си мислеше и баща му. Понякога дори се чудеше, дали целта на баща му да го ожене толкова рано, не бе за да замести траура. Фредерик Драгомир бе обсебен от това, да запази тяхната кръвна линия, която сега се свеждаше само до двама души, баща и син.
Ема се ухили срещу Ерик, частта лунна светлина направи очите й да изглежда сякаш блестят. Изведнъж вече не му изглеждаха толкова красиви както преди.
- Не беше ли лудо? – попита тя. – Нямам търпение да видя какво следва!
______________________________
.. Hell is a teenage girl ..