Когато отворих страницата на издателство St. Martin’s Press
установих, че основната част от SF & Fantasy книгите, които
публикуват са вампирско-върколашки. В интерес на истината една
от най-популярните писателки в жанра – Шерилин Кениън е тяхно
протеже.
Миналото лято St. Martin’s Press са издали антологията Strange
Brew, на която попаднах в търсене на поредния разказ на Патриша
Бригс. Изненадващата част е, че макар да не съм чувала за съставителката
П. Н. Елронд резултатът от работата й ми хареса страшно много.
Антологията е на тема вещици и магия от жанра на ърбан фентъзито.
Разказите са сравнително хомогенни по качество, но разбира се всеки
от тях заслужава по няколко думи отделно.
ИНФО >>>
Патриша Бригс: Зрящи очи – превод на български
Разказът Seеing eye е публикуван в антологията Strange Brew,
за която можете да прочетете ревю на този линк. Тук е предоставям
превод на първата една трета от разказа. Еnjoy.
-------------------------------------------------
-------------------------------------------------
Звънецът на вратата позвъня.
Това беше проблемът с бизнеса й. Твърде много хора си мислеха, че могат да се свържат с нея по всяко време. Дори и в малките часове, въпреки че работното й време бе обявено на видно място на вратата й и на уеб страницата й.
Разбира се отварянето на вратата би означавало да направи нещо различно от това да стои треперейки на тъмно в кабинета си. Беше една от причините да ненавижда лошите сънища – нямаше начин да включи светлините. Лошите сънища, които носеха предупреждения за предстоящи неща, бяха най-лоши.
Звънецът на вратата отново позвъня.
Тя спеше – или се опитваше да спи – в същите часове като повечето хора. Освен това спазваше и постоянно работно време. Понякога нямаше проблеми с изясняването на този факт на онези кретени, които я събуждаха посред нощ. Идваха да видят Глинда Добрата вещица, но след полунощ намираха Злата вещица от Запада* и си тръгваха, като се тресяха от страх от летящи маймуни.
Който и да я очакваше на вратата не би имал причина да подозира колко му е благодарна за прекъсването на мислите й.
Звънецът подхвана постоянен пулсиращ ритъм – дълго позвъняване, късо позвъняване, късо позвъняване, дълго позвъняване и благодарността й доста намаля. По дяволите летящите маймуни, тя щеше да превърне който и да бе на вратата в жаба. Бутна маскировъчните си очила на лицето си и измарширува от стаята към предната си врата. Без значение, че повечето заклинания за трасмутация се бяха изгубили с родът Коранда през седемнадесети век, грубияните трябваше да бъдат превръщани в жаби. Или прасета.
Рязко отвори вратата и шляпна обидната ръка на звънеца си. Дори успя да изрече „Спри това!” преди силата на духът му да я удари физически като юмрук. Със закъснение, носът й й каза, че е потен, сякаш е бягал. Останалите й сетива й казаха, че той е нещо различно.
Не че бе очаквала да е човек. За разлика от други вещици, тя не се рекламираше, и затова рядко имаше обикновени клиенти, освен, ако техните нужди не обезпокояха съня й и тя не им изпратеше своето заклинание „Намери ме”, за да говори с тях – знаеше кога ще дойдат.
- Г-це Келър – изръмжа той – Трябва да говоря с вас. – Поне беше спрял да натиска звънеца.
Остави веждите си да се плъзнат нагоре по челото, докато станат видими над очилата й.
- Учтивите хора идват в часовете между осем сутринта и седем вечерта – информира го. Върколак е, реши. Ако той си изтървеше гнева, можеше и да се окаже в неприятности, но тя смяташе че е отчаян, а не ядосан – макар че при вълците, двете състояния можеха да се преливат от едно в друго със забележителна скорост. – Грубияните биват отпращани по пътя им.
- Утре може и да е прекалено късно. – каза той и после добави онази част, която я спираше да не затръшне вратата в лицето му. – Алън Чу ми даде адреса ви, каза че сте единствената му позната с достатъчно фокус-покус, за да им се противопостави.
Трябваше да затвори вратата в лицето му – дори и върколак не би могъл да влезе през портала й, ако тя не го искаше. Но.. те. Сънищата й тази нощ и през миналата седмица бяха били за тях, отново за него. Знамения, а не просто кошмари, й бяха казали инстинктите. Времето най-после бе настъпило. Не. Изобщо не му беше благодарна.
- Алън ли ти каза да използваш тези думи?
- Да, госпожо. – гневът му все още се усещаше, но подтиснат и контролиран. Помисли си, че така или иначе изобщо не е бил насочван към нея, а е било само яд, породен от безпомощност и страх. Знаеше какво е да се чувстваш така.
Тя се уравновеси и зададе въпроса, който той би очаквал:
- На кого се предполага да се противопоставя?
И той й даде отговора, който очакваше от своя страна:
- Нещо наречено „сборището „Самхейн”
Мойра се хвана по-здраво за вратата:
- Разбирам.
Не беше наистина сборище. Без значение какво твърдеше популярната литература, от дълго време насам не беше възможно да има истинско сборище. Сборищата имаха тринадесет члена, като никой член не биваше да е сроден с някой от останалите до шесто поколение. Всяко семейство натрупваше собствените си специализирани заклинания, а сборище от тринадесетина се облагодетелстваше от всички тези различаващи се магии. Но след като повечето семейства с вещерска кръв бидоха изличени от междуособни битки, сборищата се превърнаха в нещо от миналото. Малкото останали семейства (а те не бяха тринадесет, освен ако не се броят руснаците и китайците, които се придържаха към техните си обичаи) таяха към останалите оцелели антипатия и в червата си.
Корос промени правилата, за да пасват на новото време. Сборището му имаше между десет и тринадесет члена… Той имаше стресиращата склонност да прегаря следовниците си. Настоящата сбирщина, доколкото й бе известно, бяха наследници на само три семейства, а и повечето от тях не бяха обучени както трябва – бяха деца, следващи водача си.
Самхейн не достигаха нивото на старите сборища, но бяха достатъчно ужасяващи, така че дори местните вампири стъпваха на пръсти около тях, а в Сиатъл, с неговите свъхмагични небеса, имаше сравнително голямо вампирско гнездо. Господарят на Самхейн бе направил предложение на Мойра да се присъедини към тях, когато тя бе на тринадесет. Тя бе отказала и бе направила така, че отказът й да коства значително на всички замесени страни.
- Какво общо има Самхейн с върколак? –попита го тя.
- Мисля, че държат брат ми.
- Друг върколак? – не бе нечувано братя да са върколаци, особено откакто Марока, Онзи-който-владее-над-вълците, бе започнал да преобразява човеци с по-голяма от обичайната грижливост. Но и не бе често срещано. Тя разбираше, че да се преживее Преображението – дори под закрилата, която можеше да даде Марока – все още никак не се доближаваше до сигурността.
- Не – той пое дълбоко дъх – Не е върколак. Човек е. Той има зрението. Чу казва, че счита, че това е причината да го вземат.
- Брат ти е вещер?
Тъканта на ризата му прошумоля от свиването на раменете му, казвайки й, че не е толкова висок, колкото й се струваше. Само малко над средния ръст вместо двуметров гигант. Хубаво бе да го знае.
- Не знам достатъчно за вещиците, за да знам – отвърна той – Джон има интуиция. Излиза на разходка точно в правилното време, за да намери пет долара изпуснати от някого, избира верните числа в лотарията, за да спечели десет долара. Такива работи. Нищо голямо, нищо, което някой би забелязал, ако баба ми не го бе притежавала с по-голяма сила.
Зрението бе един от онези общи термини, които говореха на Мойра точно нищо. Можеше да означава всичко от малко магическа кръв в семейното родословно дърво или пълнокръвна вещерска наследственост. Липсата на сила у брат му не би означавала, че не е вещер – магията напяваше по-слабо в мъжете. Но магическо същество или вещерска кръв, Алън Чу е бил прав, да смята, че това би привлякло вниманието на Самхейн. Тя разтри скулата си, макар да знаеше, че това е болка-фантом, която докосването не би променило.
Самхейн. Имаше ли избор? В сънищата си умираше.
Можеше да почувства как интензитета на вълчия взор се засилва, докато мълчанието й продължаваше. Тогава той сложи последната сламка, която пречупи съпротивата й.
- Джон е ченге, под прикритие е, така че се съмнявам сборището да знае за това. Въпреки това, ако трупът му се появи, ще има разследване. Ще имам грижата да бъде разследвана подробно и версията за вещици. Може и да послушат върколак, който им казва, че вещиците са нещо повече от ясновидци с тюрбани.
Изнудването го озлобяваше, тя го усещаше, но той не блъфираше. Трябва да обичаше брат си.
Тя имаше само полъх на емпатия, който дойде и отмина. Изглежда тази нощ бе доста фокусирана върху този върколак, все пак.
Ако не му помогнеше, брат му щеше да умре в ръцете на Самхейн, а кръвта му щеше да бъде й върху нейните. Ако това й костваше смъртта й, както я предупреждаваха сънищата й, може би това щеше да бъде въздадена справедливост.
- Влез – каза Мойра, чувайки неохотата в гласа си.
Той щеше да си помисли, че е реакция спрямо заплахата, а душенето на полицията около сборището би завършило зле за всички заинтересувани.
Но не заплахата я бе задействала. Тя се грижеше за хората от квартала си; това й бе работата. Гледаше на полицаите като на братя по оръжие. Ако можеше да помогне на един от тях, бе неин дълг да го стори. Дори да означаваше нейния живот в замяна на неговия.
- Ще трябва да изчакаш, докато си получа кафето. – каза тя, а призракът на майка й измъкна от нея следващия грам учтивост – Искаш ли чаша?
- Не. Няма време.
Произнесе го, сякаш имаше някаква представа за това – може би зрението не бе подминало и него.
- Имаме до утре вечерта, ако Самхейн го държат. – обърна се на пети и го остави да я последва или пък не, казвайки през рамо – Освен, ако не са го взели, защото е видял нещо. В този случай, вероятно вече е мъртъв. И при двата варианта, имаме време за кафе.
Той затвори вратата с преднамерено внимание и я последва.
- Утре е Хелоуин. Самхейн.
- Корос е толкова уиканец колкото е и грък, но имитира и двете заради последователите си. – каза му тя, докато продължаваше навътре в апартамента си. Сети се да включи светлините в хола – не че той, бидейки вълк, се нуждаеше от тях. Просто й се струваше любезно – съюзниците би трябвало взаимно да си показват учтивост. – Като фокусник, показващ ловкостта на ръцете си – той се възползва от митове, религия и всичко останало, което може, за да продължи да ги държи омаяни. Самхейн – времето, а не сборището – притежава мощ за магическите същества, за Уика, за вещиците. Корос го използва, за да бетонира собствената си, а убийството на някого с мъничко мощ генерира повече сила отколкото убийството на улично псе. И го притеснява също толкова малко.
- Корос? – произнесе той, като че ли това реши някаква загадка, но трябва да не бе важно, защото продължи след не повече от един дъх пауза – Мислех, че всички вещици са жени.
Той я последва в кухнята й, и застана твърде близо зад нея. Ако я нападнеше, тя не би имала време да приготви заклинание.
Но той нямаше да я атакува, смъртта й нямаше да дойде от неговите ръце тази нощ.
Кухненските лампи бяха където си ги спомняше, и тя трябваше да приеме на доверие, че ги светва, вместо да ги изгася. Никога не можеше да си спомни в каква посока работеше ключа. Той не каза нищо, така че трябва да беше права.
Винаги оставяше каната си с кафе готова за сутрините, така че всичко, което трябваше да стори бе да натисне бутона, и каната започна да гъргори в обещание за скорошно кафе.
- Ъъъъ, – отговори тя, спомняйки си, че й бе задал въпрос. Близостта му я разсейваше – и не по причината, която трябваше. – Жените имат склонност да са по-могъщи вещици, но липсата на талант би могла да се навакса с достатъчно смърт и болка. Нечия чужда, разбира се, ако си черен практикуващ като Корос.
- Ти каква си? – попита той, като я подуши. Дъхът му я погъделичка по врата – вълците, беше забелязала преди, имаха по-различна представа за личното пространство от нейната.
Машината й най-после започна да процежда кафе в каната, давайки й извинение да отстъпи настрана.
- Алън не ти ли каза? Вещица съм.
Той я последва; носът му се докосна там, където дъхът му бе разбудил усещането в плътта й, и вероятно кожата й настръхнала и на пръстите на краката от мълнията, която изпращаше през нея.
- Глутницата ми има вещица, на която плащаме да разчиства бъркотии. Не миришеш като вещица.
Той вероятно нямаше нищо предвид с това; просто си беше вълк. Тя отстъпи извън обхвата му, преструвайки се, че си взима чаша кафе, или по-скоро той й позволи да избяга.
Алън беше прав – нужно беше да излиза по-често. Дори не беше излизала на среща от… наистина, дълго време. Реакцията на последния мъж, който беше видял какво си бе причинила не бе нещо, което би поискала да преживее повторно.
Този мъж миришеше хубаво, дори и с аромата на потта, който гъделичкаше носа й. Струваше й се силен и топъл, обещаваше да е силата и сигурността, която никога не бе получавала извън собствените си две ръце. Доминиращите вълци се грижеха за глутницата си – несъмнено, нещо, което бе доловила. А и я имаше вероятната смърт, която бе надвиснала над нея.
Каквато и да бе крайната причина, близостта му и лекото докосване на дъха му върху кожата й бяха запалили интереса й по начин, който тя знаеше, че той е доловил. Не можеш да скриеш сексуалния интерес от нещо, което може да проследи колибри по перото му. Никой от двама им не можеше да си позволи усложнението от секс, намесващ се в спешна работа, дори и да се приеме, че той би имал желание.
- Вещерството набира сила от смъртта и болката. От жертвата и принасянето на жертва. – отговори му хладно, докато наливаше със стабилна ръка кафе в две чаши. Беше експерт в жертвата. Да не преспи с непознат върколак, който се е появил на прага й, дори не се регистрираше в скалата й.
Тя пиеше кафето си чисто, така че го приготви по този начин и протегна към него втората чаша.
- Злото оставя след себе си психическо зловоние. Може би вълчият нос може да го долови. Не знам, след като самата аз не съм върколак. В хладилника има мляко, а захарта е в шкафа пред теб, ако искаш.
Тя изобщо не беше такава, каквато Том бе очаквал. Наемната вещица на глутницата им беше майчински тип жена на средна възраст, която носеше развлечени роби в ярки нюанси и силно миришеше на пачули и стара кръв, което не прикриваше напълно нещо горчиво и тъмно. Когато й бе пуснал съобщението на Джон, тя бе затворила телефона и отказала да го вдигне отново.
За времето, което му бе отнело да отиде до къщата й, последната бе затворена и заключена без някой да е останал вътре. Това беше и първата му улика, че това сборище Самхейн може да е по-голям проблем отколкото е смятал, а угрижеността му бе нараснала до трескавост. Беше ходил до кварталът, където брат му бе живял и бе използвал носа си през парковете и останалите места, където се бе разхождал брат му. Но където и да държаха Джон (а той отказваше да повярва, че Джон е мъртъв), не бе никъде в близост до мястото, от което го бяха отвлекли.
Алфата му не обичаше членовете на глутницата да се занимават с неща извън нея („Единственото ти семейство е глутницата, синко”) Том дори не си бе направил труда да се свърже с него. Вместо това беше отишъл при Чу. Единственият подчинен вълк на Глутницата на Изумрудения град, Алън, работеше като хербалист и познаваше почти всеки в свръхестествени свят на Сиатъл. Когато бе казал на Алън за оставеното от Джон телефонно съобщение, Алън бе написал името и адреса на тази жена и му ги бе подал. Би могъл да си помисли, че е майтап, но Алън имаше по-добър вкус от това. Така че Том бе тръгнал да търси вещицата наречена Уенди – Уенди Мойра Келър.
При пръв поглед се бе разочаровал. Уенди Вещицата бе нищо и никаквите метър и половина с пищни извивки на правилните места и пухкава черна коса, която трябва да бе боядисвана, защото само черните лабрадори и котки имаха такова черно. Глупавите огледални слънчеви очила с връзка около врата му пречеха да определи точната й възраст, но би се обзаложил, че няма тридесет. Никоя жена над тридесет не би позволила да я хванат жива с тези очила. Ченгето в него се зачуди дали тя не прикрива синини, но не беше доловил мъжкар в обитаемите миризми на къщата.
Тя носеше сива тениска без сутиен, и долнището на черна пижама на бели черепчета с червени кърпи и кръстосани кости. Но въпреки всичко това, не видя пиърсинг и татиуровки – сякаш се бе доближила до мола на Гот културата, но само до там. Миришеше на цветя и мента. Апартамента й бе декориран с минимален брой мебели и миш-маш от цветове, които не си пасваха съвсем един с друг.
Не я ужасяваше.
Том ужасяваше всеки – и го беше правил дори преди глутницата им да се помели с банда магически същества преди няколко години. Лицето му бе порязано доста зле с някакъв вид магически нож и не се беше излекувало веднага. Белезите го правеха да изглежда почти толкова опасен, колкото беше. Хората стъпваха внимателно около него.
Тя не само, че не беше ужасена, но и не се бе постарала да скрие раздразнението си, че я будят. Беше я издебнал отблизо и всичко, което тя бе почувствала бе светкавично сексуално осъзнаване, което дойде и си замина толкова бързо, че той би могъл да го пропусне, ако бе по-млад.
Или беше глупава, или бе могъща. След като Алън го бе пратил тук, Том залагаше на „могъща”. Надяваше се, че е могъща.
Не искаше кафето, но го взе, когато му го подаде. Беше чисто и по-силно отколкото го пиеше обикновено, но беше добро на вкус.
- И така, защо не миришеш като другите вещици?
- Като Корос, не съм уиканка, обаче „и да не вредиш никому” ми изглежда като добър начин за живее.
Бяла вещица.
Знаеше, че уиканците се смятат за вещици, и някои от тях имаха достатъчно вещерска кръв, за да бъдат такива. Но вещиците, истинската работа, не бяха вещици заради вярванията си, а заради генетично наследство. Вещицата се раждаше вещица и учеше, за да стане по-добра такава. Но за вещиците истинската мощ идваше от кръвта и смъртта, най-често кръвта и смъртта на други хора.
Белите вещици, особено тези извън Уика (където множеството означаваше сигурност) бяха слаби и ценни жертви на черните вещици, които нямаха техните скрупули. Както Уенди Вещицата бе отбелязала – вещиците изглежда действително предпочитаха да убиват собствения си вид.
Той отпи от кафето си и попита:
- И така как успя да не свършиш на части и парчета в нечий чужд казан?
Вещицата изсумтя от смях и остави веднага кафето си. Тя грабна хартиена кърпа от поставката и я задържа до лицето, докато кашляше и се давеше в кафе. Внезапно придоби вид н доста по-млада от тридесет. Когато свърши каза:
- Това е страхотно. Части и парчета. Трябва да го запомня.
Все още ухилена тя вдигна чашата си отново. Прищя му се да може да види очите й, защото бе достатъчно сигурен, че каквато и веселост да изпитваше, бе само на повърхността.
- Виж какво, защо не ми кажеш кой си и каквото знаеш? Така ще мога да ти кажа дали мога да ти помогна или не.
- Добре, честна игра – каза той. Кафето беше силно, и можеше да почувства как заедно с останалите четири чаши изпити от полунощ насам, то отлага в костите му ненадежния дар на кофеина – нервната енергия. –- Аз съм Том Франклин и съм втори в Глутницата на Изумрудения град.
Тя не беше изненадана от това. Беше познала какво е, веднага щом бе отворила вратата.
– Брат ми Джон е ченге и при това дяволски добро. Работи в ПУ на Сиатъл от близо двадесет години и през последните шест месеца бе под прикритие като уличен бандит. Беше изпратен като част от разследване за наркотици – напоследък по улиците има доста боклук и той бе тръгнал по следите му.
Уенди Мойра Келър се облегна с въздишка назад върху шкафа.
- Бих искала да спомена, че никоя вещица не би се замесила с наркотици. Не заради морални принципи, имай го предвид. В по-голямата си част вещиците нямат морални принципи. Но наркотиците твърде вероятно биха привлекли нежелано внимание Никога не сме били толкова надълбоко засекретени, колкото обичате да бъдете вие вълците. Не и щом понякога дори от обикновени семейства изникват вещици – трябва да сме достатъчно видима част от обществото, за да могат те да ни намират. Повечето хора смятат, че сме купчина безобидни шарлатани – трафикът на наркотици би променил всичко това към по-лошо. Но бандата Саймхейн е достатъчно могъща, за да не иска никой да им се противопостави, а Корос е арогантен и луд. Обича парите, и сред последователите му има поне един хербалист, който може да произведе някое наистина странно вещество.
Той сви рамене.
- Не знам. Интересувам се да намеря брат си, а не да открия дали вещиците продават наркотици. Прозвуча ми сякаш наркотиците нямат нищо общо с отвличането на брат ми. Нека да ти пусна обаждането на Джон, и ти ще прецениш.
Той извади мобилния си телефон и й пусна съобщението.
Беше направено от уличен телефон. Не бяха останали много такива, сега когато мобилните телефони бяха направили така, че да е по-непечелившо за телефонните компании да поправят щетите от вандалите. Но не можеше да се сбъркат характерното пращене и съскане, докато брат му говореше тихо в слушалката.
Том бе поискал да му върнат няколко услуги и бе издирил телефона, който бе използвал Джон, но бе невъзможно да отличи миризмата на хората, които го бяха отвлекли, от тази на стотиците останали човеци, били там след последния дъжд, а миризмата на брат му свършваше точно при уличния телефон до разбитият квартален магазин. Свършваше сякаш го бяха телепортирали на друга планета, или по-прозаично казано – бяха го хвърлили в кола.
Гласът на Джон – дрезгав като на пушач, макар че никога не бе докосвал тютюн или негови подобни, се понесе из апартамента.
- Виж, Том. Инстинктите ми ми казват да ти се обадя тази вечер, а аз слушам инстинктите си. Чувам по улиците нещо за шантава група, които се наричат Самхейн. – той го произнесе буква по буква, за да е сигурен, че Том го е разбрал правилно. – През последните няколко дни ме следят двама души, които може да са част от Самхейн. Никой не иска да говори за тях много. По улиците ги е страх от тези…”
Той не беше сигурен дали вещицата може да чуе останалото. Беше върколак от повече от двадесет години, така че преценката му за това доколко добри са човешките сетива почти се бе изгубила.
Все пак той можеше ясно да чуе сладкия момичешки глас:
- Джон Късметлията? – попита тя – Джон Късметлията, на кого звъниш? Нека да затворим сега. – Пауза, после момичето проговори в слушалката – Ало? – друга пауза – Мисля, че е телефонен секретар. Не се притеснявай.
В същото време, мъж, вероятно млад, говореше в бърз, бесен ритъм:
- Чувствам го… Не го ли усещаш? Ще стане за Корос.
После последва меко потропване и обаждането приключи.
В последните петдесет пъти, при които бе прослушал обаждането, не беше успял да разгадае последната дума. Но с информацията, която му бе дала вещицата, този път ясно я разбра.
Том погледна вещицата на Чу, но не можеше да каже какво си мисли. Някъде се беше научила да дисциплинира емоциите си, така че той можеше да подуши само силните – като светкавицата от желание, която бе почувствала, когато бе душнал задната част на врата й. Дори в тази ситуация, това бе достатъчно да зачене интерес. Може би след като върнеха брат му, биха могли да направят нещо за този интерес. Междувременно…
- Колко чу от последната част, Уенди? – попита я.
- Не ми викай Уенди. – сопна се тя. – Мойра е. Никой не ме е наричал Уенди, освен майка ми, а тя е мъртва от много отдавна.
- Чудесно- сопна й се й той, преди да успее да се овладее. Беше уморен и разтревожен, но можеше да се държи по-добре от това. Затегна контрола си и смекчи гласа:
- Чу ли мъжа? Онзи, който каза, че го усещал в него – мисля, че имаше предвид брат ми. И че ще стане за Корос?
- Не. Или поне не толкова добре, че да разбера думите му. Но познавам гласа на момичето. Прав си. Били са Самхейн. – Въпреки че не можеше да долови нищо от нея, кокалчетата на ръцете й бяха побелели върху чашата.
- Имаш нужда от Намирач, а аз вече не мога правя това. Чакай, – тя протегна ръка преди той да може да каже нещо – не ти казвам, че не искам да ти помогна, а само че може да много е по-просто. Корос се мести през цялото време. Проследи ли обаждането? Прозвуча ми като уличен телефон.
- Намерих телефонната кабина, от която се е обадил, но не успях да намеря нищо повече от това, че е бил там.
Той потупа носа си, после погледна към тъмните й очила и каза:
- Можах да го подуша там, но не можах да проследя как си е тръгнал. Транспортирали са го по някакъв начин.
- Не знаят, че е ченге, или че брат му е върколак.
- Той не носи със себе си лична карта, докато е под прикритие. Не виждам как някой би разбрал, че съм му брат. Освен, ако не им е казал, а той не би го направил.
- Добре – отвърна тя – Те няма да те очакват. Това ще помогне.
- Е, познаваш ли Намирач, при когото да отида?
Тя поклати глава:
- Нито един няма да ти помогне срещу Самхейн. Всеки, всеки, който направи ход срещу тях, бива наказван по доста зрелищен начин. – Видя, че тя обмисля дали да сподели един или два начина с него, и после да се отказва. Не искаше да го плаши. Не че можеше да бъде уплашен, не и щом живота на Джон бе на карта. Но бе интересно, че тя не се и опита.
- Ако ме отведеш до там, от където са го взели, може би ще мога да намеря нещо, което са оставили след себе си, нещо по което да ги намерим.
Том й се намръщи. Тя не познаваше брат му, не беше споменала пари, и той започваше да усеща, че на нея нямаше да й пука, дори да викнеше властите.
- Та щом Самхейн са толкова всемогъщи, как така ти, бяла вещице, имаш желанието да им се изперчиш?
- Ти също си ченге, нали? – тя довърши кафето си, но ако очакваше реакция, нямаше да я получи. Беше виждал вещерското изпълнение „знам всичко” и преди. Устните й се извиха нагоре, докато оставяше празната чака на мивката. – Не е магия. Ченгетата лесно се забелязват – второто ви име е „Подозрителен”. Добре, честна игра.
Тя издърпа очилата си и той видя, че е грешал. Беше бил убеден, че тя е сляпа – другата причина една жена да носи слънчеви очила с връзка през нощта. И тя беше такава. Но не затова носеше слънчевите очила.
Лявото й око беше блатисто нещо – зелено, без зеница или бяла част. Дясното й око го нямаше, и изглежда бе отстранено от някой, който не е особено умел с ножа. Беше ужасно – а той бе виждал ужасни неща.
- Жертвата е добра за мощта. – отново каза тя – Но най-добре сработва, ако успееш да направиш жертвата своя собствена.
Исусе. Беше си го причинила сама.
==================
*В разказа има препратки предимно към две художествени произведеия. Едното е филмът „Магьосникът от Оз“, в който има Изумруден град, Злата вещица от Запада, Добрата магьосница Глинда. Втората препратка е към романа на М. Дж. Бари „Питър Пан“, в която едно от главните действащи лица се казва Уенди.
Мойрите са богините на съдбата в древногръцката митология, дъщери на Зевс и Темида. Малко по-завоалирана податка е, че съответствието на мойрите в нордическата митология са норните, които определят съдбата на смъртни и богове и са слепи.
Posted by shannara