Кралицата на прокълнатите (Queen of Damned)

Някога чудили ли сте се от къде са се взели всички онези зли вампири, които бродят из света на "Вампирски хроники" на Ан Райс? Отговорът ще открием в тази трета книга от поредицата. Буйният, приличащ на рок звезда вампир Лестат прекъсва 6000-годишния сън на майката на всички кръвопийци - Акаша, Кралицата на прокълнатите.
Акаша някога е била кралица на Нил (имала е нещо общо с египетската богиня Изида) и не е разумно да я дразнят сега, когато е имала 60 века практика да бъде мъртва. Тя е толкова раздразнена от мъжкото насилие, че може просто да убие повечето от тях. А е хвърлила око на красивия Лестат и с някои други идеи на ум.

Ако предишните книги от поредицата не са ви се сторили достатъчно кървави и еротични, тази ще утоли жаждата ви (макар че може да ви накара да изключите месото от диетата си). Освен това прославя множеството увлекателни познания за Бог, които обогатяват предишната история, включително и историята на момчето в "Интервю с вампир" и древното братство на Таламаска, което дебне паранормалните феномени. И най-вече заплита сложната плетеница на зловещото, мрачно потомство на Акаша и нейните отмъстители, ужасяващите сестри Махарет и Макаре. В известен смисъл "Кралицата на прокълнатите" е сага, в която съжителстват най-много поколения.

Аз съм Вампирът Лестат. Помните ли ме? Вампирът, който стана рок звезда, този, който написа автобиография? Този, със сините очи и руса коса и с непреодолимото желание за слава и известност? Спомняте си. Исках да бъда символ на злото в един бляскав век, в който няма място за чисто зло като мен. Дори открих, че правя добро с играта си на сцената.
И когато си говорехме за последно, бях причислен към добрите звезди. Тъкмо бях направил дебюта си в Сан Франциско – първият концерт „на живо”, заедно с бандата ми от смъртни. Албумът ни имаше нечуван успех. Автобиографията ми се четеше както от смъртни, така и от безсмъртни.
Тогава се случи нещо непредвидено. Или поне аз не го очаквах.
Е, всичкo свърши – дори последствията. Очевидно, аз оцелях. Нямаше да говоря с вас ако не бях. Бурята утихна и малката пукнатина, в рационалните истини на света се затвори или поне се запуши.
От всичко това се чувствам малко по-тъжен, и малко по-скромен, също така и малко по-съвестен. Също съм и много по-силен, въпреки че човешкото в мен е по-близо до повърхността от когато и да било – изстрадало и гладно същество, което едновременно мрази и обича тази непобедима обвивка, в която съм затворен.
Жаждата за кръв? Неутолима, въпреки че никога не съм имал нужда от по-малко кръв. Вероятно сега мога да съществувам и без нея. Но желанието, което изпитвам при вида на всяко живо същество ми подсказва, че никога няма да проверя това.
Знаете, никога не е било само заради нуждата от кръв, въпреки че тя е всичко от което се нуждаем. Въпросът е в интимността на момента на отпиването, убийството – този прекрасен танц сърце-до-сърце, който започва със слабостта на жертвата. Тогава чувствам, че ще експлодирам, поглъщайки смъртта, която за част от секундата блести по-силно от живота.
Разбира се, това е измама. Никоя смърт не е ярка като живота. Затова и аз продължавам да отнемам животи, нали? И сега съм толкова далеч от спасението. Всъщност това, че съм наясно само прави нещата по-лоши.
Разбира се, все още мога да мина за човек, всички ние можем, по един или друг начин, без значение колко сме стари. Вдигната яка, шапка, тъмни очила, ръце в джобовете – това обикновено минава. В тази връзка харесвам тесни, кожени якета и прилепнали джинси. И прости черни ботуши, които са подходящи за всякакъв терен. Но понякога нося и ярки коприни, които хората по тези южни ширини, където пребивавам сега, харесват.
Ако някой се вгледа по-отблизо, телепатично ще го поразтърся леко. Напълно в реда на нещата, нали виждате. И блясъкът на древната усмивка, острите зъби, които лесно могат да се скрият – смъртният продължава по пътя си.
Обикновено не обичам да се преобличам, излизам така, както съм си. Дълга коса, кадифен блейзър, който ме кара да си спомням миналото и смарагдов пръстен или два на дясната ръка. Движа се бързо през градската тълпа в този прекрасен и покварен южен град или се разхождам бавно по плажовете, дишам топлия южняшки въздух, по пясъците, които са по-бели от луната.
Никой не се вглежда в мен повече от секунда или две. Има прекалено много други необясними неща около нас – ужаси, заплахи, мистерии, които първо ви пленяват, а после разочароват. Обратно към предвидимото и човешкото. Принцът никога няма да дойде, всеки знае това, може и смъртта на Спящата красавица.
За останалите като мен, които споделят това горещо и младо кътче на вселената – югоизточния бряг на Северна Америка, столицата на блясъка Маями, едно щастливо ловно поле за кръвопиещите безсмъртни.
Хубаво е да са около мен, останалите, всъщност е жизненоважно и е всичко, което винаги съм си мислил че искам, голямо сборище на мъдрите, издръжливите, древните и безгрижните млади.
О, но мъчението да бъдеш анонимен сред смъртните никога не е било по-ужасно за мен, ненаситното чудовище. И мекият шепот на свръхестествените гласове не може да ме разсее. Усещането, че смъртните те разпознават е прекалено съблазнително – албумите по витрините, феновете, които скачат и пляскат пред сцената. Нямаше значение, че те всъщност не вярват, че съм вампир, в онзи момент бяхме едно цяло. Те крещяха името ми!
Сега записите ги няма и аз никога вече няма да чуя онези песни. Книгата ми остава, заедно с „Интервю с вампир“, безопасно обявена за фантастика, както вероятно трябва да бъде. Както виждате причиних достатъчно неприятности.
Катастрофа, само това сътворих с малките си игрички. Вампирът, който най-сетне щеше да бъде герой и мъченик за един миг…
Мислите си, че съм научил нещо от всчико това, нали? Е, всъщност да. Наистина научих нещо.
Но е толкова болезнено да потъна обратно в сенките – Лестат, жестокия, безименен, зъл вампир отново дебне безпомощните смъртни, които не знаят нищо за съществата като мен. Толкова е болезнено отново да си аутсайдер, завинаги да стоиш отстрани, да се бориш с доброто и злото – личен ад за тялото и душата.
В уединението си сега мечтая да намеря някое сладко, младо същество, в осветената от луната гробница – една от онези крехки тийнейджърки, както ги наричат сега, която е чела книгата ми и е слушала песните ми, една от боготворящите ме обожателки, която ми е писала писма на ароматизирана хартия, по време на този кратък момент на злополучна слава. Да говори за поезия и за силата на илюзията, да казва колко много й се иска да бях реален. Мечтая да се промъкна в тъмната й стая, където може би лежи книгата ми на нещното й шкафче, със симпатичен кадифен маркер в нея. Мечтая да докосна рамото й и да й се усмихна когато очите ни се срещнат.
– Лестат! Винаги съм вярвала в теб! Винаги съм знаела, че ще дойдеш!
Аз хващам лицето й с двете си ръце, все едно ще я целуна.
– Да, скъпа, – отговарям, – и ти не знаеш как се нуждая от теб, колко те обичам и как винаги е било така.
Може би би ме сметнала за по-чаровен на фона на славата ми – неочаквания ужас, който съм видял, неизменната болка, която съм преживял. Ужасната истина е, че страданието може да ни докосне по-дълбоко, да придаде повече багри на палитрата ни, повече убедителност на думите ни. Ето това е то, стига да не ни унищожи, да не изпепели оптимизма и духа ни, усещането за реалност и уважението към простите, но необходими неща.
Простете ми, ако звуча кисело.
Нямам право да бъда. Аз започнах всичко. И аз излязох чист от ситуацията, както се казва. А толкова много от нас не успяха. Но това, което всъщност е непростимото е, че имаше и много смъртни, които също пострадаха. И със сигурност ще се моля за тях.
Но виждате ли, все още не разбирам напълно какво се случи. Не знам трагедия ли беше или просто безсмислено приключение. И дали нещо абсолютно великолепно не се е родило от моята безотговорна постъпка, нещо, което може да ме извади от кошмара и да опрости греховете.
Може би и никога няма да узная. Искам да кажа, всичко свърши. И нашият свят, нашата малка лична реалност е по-малка, по-тъмна и по-безопасна от всякога. Нищо няма да е същото.
Цяло чудо е, че не успях да предвидя този катаклизъм. Но пък от друга страна – никога не съм можел да предусетя финала на нищо, което съм започнал. Рискът е това, което ме опиянява, моментът на възможността. Примамва ме през вечността тогава, когато всички останали изкушения не успяват.
Все пак се чувствах както когато бях жив преди двеста години – дивият, нетърпеливият, вечно търсещ любов и шумотевица. Когато заминах за Париж, за да стана актьор, всичко за което мечтаех беше началото – всяка нощ, когато завесата се вдига.
Може би древните са прави, говоря за истинските безсмъртни кръвопийци, които са преживели хилядолетия, които казват, че никой от нас не се променя наистина, само ставаме повече такива, каквито сме.
Казано по друг начин, когато живееш стотици години – помъдряваш, но също така разполагаш с доста повече време да станеш толкова лош, колкото враговете ти те изкарват.
Аз съм същият дявол, какъвто съм бил винаги, младежът в средата на сцената, където всеки може да ме види и може би да ме заобича. Едното не върви без другото. Толкова много искам да ви забавлявам, да ви омайвам, да ви накарам да ми простите всичко… Боя се че случайни моменти на тайни контакти и разпознаване няма да са достатъчни. Но продължавам напред, нали така? Ако сте чели автобиографията ми, значи искате да знаете за какво говоря. За какво бедствие говоря?
Е, да си припомним. Както казах, аз написах книгата и записах албумите, за да стана известен, да ме видят такъв, какъвто съм, дори и само символично.
Що се отнася до риска, че смъртните може наистина да захапят, че може да осъзнаят, че аз съм това, което казвам че съм – бях по-скоро развълнуван от тази вероятност. Нека ни гонят, нека ни унищожат – това бе най-голямото ми желание. Не заслужаваме да съществуваме, нека ни убият. И помислете си за битките! О, да се бия с тези, които са наясно какво представлявам. Но никога не си бях представял подобен сблъсък, а рок музикант бе прекалено добро прикритие за злодей като мен.
Моят собствен вид ме прие на сериозно и реши да ме накаже сурово за това, което бях направил. На което, разбира се, аз разчитах.
Все пак, бях разказал нашата история в автобиографията си, бях разкрил най-съкровените ни тайни, неща, които се бях заклел да не разбулвам. И се разхождах пред обективите на камерите и прожекторите. Ами ако някой учен се бе докопал до мен, или по-скоро някой полицай ме бе арестувал за дребно пътно нарушение пет минути преди изгрев слънце и някакъв начин бях изучаван, идентифициран, пленен – през дневните часове, докато лежах безпомощен,за удоволствие на най-големите скептици измежду смъртните по целия свят?
За щастие, това не беше много вероятно. И все още не е. ( Въпреки, че би било толкова забавно, ама наистина! )
Все пак, бе неизбежно моят собствен вид да не се разяри заради рисковете, които поемах, да се опитат да ме изгорят жив, или да ме нарежат на мънички безсмъртни парченца. Повечето от младите бяхме прекалено глупави, за да разберем сигурността си.
И докато нощта на концерта наближаваше, се улових да мечтая за тези битки. Такова удоволствие би било да унищожа онези, които бяха зли като мен, да си проправя път през виновните, да разрязвам своя собствен образ отново и отново.
И все пак, знаете, искрената радост да бъда тук – да правя музика, театър, магия! В крайна сметка за това беше всичко. Исках да бъда жив, най-сетне. Исках да бъда просто човек. Смъртният актьор, който бе заминал за Париж преди двеста години и бе срещнал смъртта си на един булевард, щеше да бъде подложен на изпитание.
Но да продължим – концертът имаше главозамайващ успех. Триумфирах пред 15 000 пищящи смъртни фенове, и две от най – големите ми безсмъртни любови бяха с мен – Габриел и Луис – моите спътници, моите любовници – от които бях отделен в продължение на много тъмни години.
Преди да свърши нощта, ние прогонихме жалките вампири, които се бяха опитали да ме накажат за деянията ми. Но бяхме имали и някакъв невидим съюзник – враговете ни избухваха в пламъци преди да ни навредят.
Докато сутринта наближаваше, бях прекалено екзалтиран от случилото се през нощта, за да обърна реално внимание на опасността. Пренебрегнах предупрежденията на Габриел – бе прекалено хубаво да държа в прегръдките си отново – и се отърсих от мрачните подозрения на Луис, както винаги бях правил.
И тогава, когато слънцето се издигаше на долната Кармел и затварях очите си, както всички вампири трябва да правят по това време, осъзнах, че не съм сам в подземното си убежище. Не бях разбунил само младите вампири с песните си – музиката ми бе пробудила и най-старите от нашия вид от дълбокия им сън.
И се озовах в един от онези спиращи дъха моменти между риска и вероятността. Какво щеше да последва? Щях ли най-после да умра, или щях да се преродя отново?
Сега, за да ви кажа пълната история за това, какво стана после, трябва да се върна малко по-назад.
Трябва да започна разказа си от десетина нощи преди фаталния концерт и да ви позволя да проникнете в ума ми и в сърцата на останалите същества, на които музиката и книгата ми бяха въздействали по неподозирани от мен начини.
С други думи, доста неща, за които трябваше да се притеснявам по-късно, вървяха по своя ход. И точно за тях възнамерявам да ви разкажа.
Така че ще продължим по тесните, лирични отклонения на първо лице единствено число, ще скочим, както мнозина смъртни писатели са правили, в умовете и душите на много герои. Ще препускаме през света на „трето лице” и „множествена перспектива”.
Междудругото, когато тези лица започнат да говорят или да мислят за красотата и неустоимостта ми и т.н, не мислете, че аз съм посадил тези мисли в главите им – защото не съм! Това ми бе разказано по-късно, когато го извлякох от умовете им с неподозирана телепатична сила, не бих лъгал за това, или пък за нещо друго. Не мога да не съм великолепен. Това е съдбата ми. Чудовищното копеле, което ме създаде, ме избра заради външния ми вид. Това е и дългата, и кратката история. И инциденти като този, се случват почти по всяко време.
И най-после, живеем в свят на случайности, в който само естетическите принципи значат нещо, но не можем да бъдем сигурни дори и в това. Винаги ще се борим с правилното и грешното, опитвайки се да създадем и да запазим определен баланс, но ромоленето на летния дъжд под уличното осветление или избухващите снаряди на приближаващата армия под нощното небе притежават такава неоспоримо брутална красота…
Сега, успокойте се… Макар че ви напускам, ще се върна с пълни сили в подходящия момент. Истината е, че мразя факта, че няма да мога да разкажа цялата история от моята гледна точка. Ако ми позволите да перифразирам Дейвид Копърфилд: „Не знам дали съм герой или просто жертва в тази приказка. Но независимо от това, трябва ли да ви обсебвам? Все пак аз съм онзи, който наистина говори тук.”
И накрая, това че съм нещо като Джеймс Бонд на вампирите не е целият проблем. Суетата ще трябва да почака. Искам да знаете какво наистина се случи с нас, дори и да не ми повярвате. В тази измислица, ако не някъде другаде, трябва да има малко смисъл. Или ще полудея.
Така че, докато не се срещнем отново – винаги ще си мисля за вас, обичам ви и мечтая да сте заедно с мен… в обятията ми.

ДЕКЛАРАЦИЯ ПОД ФОРМАТА НА ГРАФИТ
– написана с черно, на червена стена в задната стая на един бар, наречен „Дъщерята на Дракула” в Сан Франциско.

Децата на мрака следват да бъдат предупредени относно:
Книга първа: „Интервю с вампир”, публикувана през 1976 година, е истинска история. Всеки един от нас би могъл да я напише, съдейки по това какво представляваме, по мистериите и търсенията ни. И все пак Луис, двестагодишният безсмъртен, който разкрива всичко това, настоява за съчувствието на живите. Лестат, злодеят, който подари на Луис Дарът на Тъмнината, му подари и нещо друго – без време за солидарност или обяснения. Звучи ли ви познато? Луис още не се е отказал да търси спасение, въпреки че Арманд, най-старият вампир, който той успя да намери, не можа да му каже нищо – нито за това защо сме такива, нито пък кой ни е направил. Не е много учудващо, нали, дами и господа вампири? Все пак, никога не сме имали собствени документи, отразяващи принадлежността ни.
Това, разбира се, става преди публикацията на:

Книга втора: Вампирът Лестат, тази седмица. Подзаглавие: „неговите ранни приключения и опити”. Не вярвате? Проверете в близката книжарница на смъртните. После отскочете до най-близкия музикален магазин, за да видите албума,който току-що пристига, също озаглавен „Вампирът Лестат”, с очаквана скромност. Или, ако се провалите във всички досегашни начинания, пуснете телевизора, ако не презирате този вид технология и изчакайте за един от безбройните рок клипове на Лестат, които започнаха да се излъчват с главозамайваща повтаряемост от вчера. И може би няма да се изненадате, ако ви съобщя, че той възнамерява да увековечи тези изблици, като се появи на живо в града. Да, точно така, познахте – на Хелоуин.
Но нека за момент да забравим лудостта в погледа на тези святкащи от всяка витрина очи, или силният му глас, пеещ тайните имена и истории на повечето измежду нас. Защо прави всичко това? Какво ни говорят песните му? Всичко е разказано в книгата му. Дал ни е не само история, дал ни е Библия.
И далеч в библейските времена, ние сме задължени да се изправим срещу нашите първи праотци: Енкил и Акаша, владетелите на долината на Нил, преди изобщо да й бъде дадено името Египет. Нека милостиво пренебрегнем брътвежите как те се превърнали в първите кръвопийци на земята, защото в това няма повече смисъл, отколкото в теорията как се е зародил живота на планетата, или как човешкият организъм се развива от микроскопични клетки в утробата на смъртната си майка. Истината е, че нашият род тръгва именно от тази двойка и, независимо дали ви харесва или не. Има разумен довод да вярваме, че първоизточника на всички наши красиви и незаменими сили, се корени в едно от тези две древни тела. Какво означава това? Да го кажем направо, ако Акаша и Енкил влязат заедно, ръка за ръка, в някоя фурна, да речем, ние всички ще трябва да изгорим с тях. Ако ги смачкаме, докато от тях остане само проблясващ прашец, значи всички ще бъдем унищожени.
О, но все пак има надежда. Те не са се появявали от повече от петдесет века! Да, точно така. Естествено, ако не броим факта, че Лестат твърди, че е събудил и двамата, само чрез свирене на цигулка от прага на гробницата им. Но ако се отърсим от екстравагантната история, че Акаша го взела в обятията си и споделила с него древната си кръв, изправяме се пред по-вероятна теория: потвърдена от приказките на най-старите измежду нас, че страховитата двойка вампири не е отваряла очи още от падението на Римската Империя. През цялото това време те били положени в тайна крипта от Мариус, древен вампир, произлизащ от Рим, който със сигурност знае кое е най-добро за нас. Именно той е онзи, посъветвал Лестат да не издава тайната.
Е, не е намерил правилният човек, на когото да се довери. А какви са мотивите му за книгата, албума, филмите, концерта? Невъзможно е да знаем какво се върти в ума на този вампир, освен това той прави каквото си поиска. Все пак, не създаде ли безсмъртно дете? Не превърна ли собствената си майка, Габриел, във вампир? Не я ли направи своя любовница в течение на много години? Може би сега се опитва да направи най-големият си удар и то от чисто любопитство!
Така че това същината на проблема. Луис, скитащият философ, който не може да бъде открит от никой от нас, бе доверил най-съкровените ни тайни на безброй много чужденци. А Лестат се бе осмелил да разкаже историята ни на света, също както парадира със свръхестествените си дарби пред смъртната публика.

И сега, главният въпрос: Защо тези двамата още съществуват? Защо вече не сме ги унищожили? О, опасността, грозяща ни от знанието на смъртните не може да бъде сигурна и неизбежна. Хората не са пред вратите ни, понесли запалени факли, заплашващи да изгорят замъка из основи. Но в света на смъртните – там предстоеше разруха. И ние не можем да оставим подобно действие ненаказано.

По-нататъшни наблюдения: Ако историята, която Лестат разказа е вярна, а има мнозина, които се кълнат в това, няма ли Мариус, вече на две хиляди години да дойде и да накаже Лестат и неговото неподчинение? Или може би Кралят и Кралицата, ако все още имат уши, с които да чуят това, няма да се събудят, щом чуят имената си разнасяни от всяка една радиостанция на планетата? Ще просперираме ли под тяхно владение? Или просто ще положат началото на масово изтребление? Независимо от прищевките на съдбата ако спрем Лестат, няма ли да има начин да я предотвратим?

Планът: Да се унищожи вампирът Лестат и всички негови съмишленици, когато решат да се покажат. Да се унищожат и всички, които имат сходни идеи с неговите.

Предупреждение: Неизбежен е фактът, че има още много кръвопийци там, навън. От време на време всички сме ги мяркали, усещали сме присъствието им. Откровенията на Лестат не шокират хората толкова много, колкото повдигат безброй въпроси из нашите среди. И със сигурност с древните си способности и най-старите от нас могат да чуят музиката му. Какви ли стари и ужасяващи създания, забравени от историята, биха могли да изпълзят бавно и постепенни, за да отговорят на призива му?

Копия от тази Декларация са изпратени до всяко едно място, свързано със срещи на вампири и до вампирските кланове навсякъде по света. Но и вие трябва да вземете участие и да разпространите слуха: Вампирът Лестат трябва да бъде унищожен. И заедно с него всичките му съмишленици, включително родната му майка Габриел, съюзниците му Луис и Арманд и всички безсмъртни, за които се докаже че са му верни.

Честит Хелоуин, момичета и момчета. Ще се видим на концерта. И ще се погрижим вампирът Лестат никога да не си тръгне оттам.

четох "Вампирът Лестат " и останах очарована и тази книга ще е така зашеметяваща

Интересна е

Обичам вампирски истории

Здравейте, бих искала да си я сваля цялата. Дали някъде я има ? Благодаря предварително!

Страхотен превод, благодаря