Струва си да се бориш (ММА боец #1) - Ви Кийланд

Няма значение, че реферът го отсъди за чист удар. Нико Хънтър никога няма да бъде същия.

Ели има хубав живот. Работа, която обича, страхотен апартамент, а мъжът, с когото излиза от повече от две години, е попадение и половина. Но е скучно... и тя жадува да си остане така. Многото емоции са опасни. Собственото й минало е живо доказателство какво може да стане, когато изгубиш контрол.

Тогава Нико влезе в офиса на Ели и всичко се промени... и за двама им. Но какво общо може да имат татуираният, със стегнато тяло ММА боец и красивата и винаги стабилна адвокатка? Много повече от договореното.


Съдържа груб език и сексуални сцени. Не се препоръчва за лица под 18 години.

Харесва ми да си мисля, че миналото не ме преследва като сянка в слънчев ден, която просто не мога да надбягам. Имам хубав живот. Умна съм, имам страхотна работа, дълги крака, стегнати гърди и повече от веднъж са ми казвали, че мъжът, с когото един вид излизам, е попадение и половина. Тогава защо, когато поглеждам през стаята, търсейки Уилям сред тълпата в ресторанта, част от мен се надява да ми е вързал тенекия? Коя двадесет и пет годишна иска да й вържат тенекия? Такава, която ще продължи да се носи през живота на автопилот, освен ако обстоятелствата в перфектния ми живот не претърпят промяна. Перфектното е силно надценявано. Аз съм героиня в собствената си история, минаваща през главите от живота ми сякаш са написани от въображаема личност, когато аз би трябвало да съм автора.
Така е от доста време. Взимам отговорни решения. Животът ми е спретнат и организиран, а сърдечният ми ритъм си остава постоянен. През повечето време така ми харесва. Би трябвало да се гордея от това, което съм постигнала в живота си. Но истината е, че понякога се задушавам в механичния си живот.
Уилям улавя погледа ми и вдига ръка от масата в далечния ъгъл на ресторанта. Онази, на която почти винаги сядаме. Същото време, същото място, всяка седмица, седмица след обикновена седмица. Забелязвам, че двете момичета, седящи на бара близо до мен, оглеждат Уилям и се кикотят. Усмивките им замръзват, когато осъзнават, че той маха на мен и дори не ги забелязва. Слагам най-добрата си фалшива усмивка, докато Уилям, винаги джентълмен, се изправя, когато стигам до масата. Целува ме по бузата и обвива ръка около кръста ми с познат жест.
- Съжалявам, че малко закъснях. – Казвам отрепетираната си реплика, докато заемам мястото си.
- Няма проблем, аз самият току-що дойдох. – Уилям отговаря и знам, че е лъжа. Уилям Харпър никога не би закъснял. Сигурна съм, че е бил тук петнадесет минути по-рано и след като аз закъснях с двадесет минути, вероятно е чакал повече от половин час, но никога не би се оплакал.
- Мога ли да ви предложа питие? – Учтивата сервитьорка се усмихва на Уилям, въпреки че репликата й е насочена към мен. Ако имах собственическо чувство, откритото й флиртуване вероятно би ме вбесило. Но не съм такава. Притежанието и ревността биха били емоционална реакция, нещо, за което бях прекарала години в опити да потисна.
- Ще взема водка със сок от червена боровинка. Диетична червена боровинка, моля. – Поглеждам към Уилям и забелязвам, че чашата му вече е празна. Ухилвам се вътрешно, мислейки си колко добре познавам този мъж. Пие едно единствено питие, водка с тоник, в продължение на половин час, после минава на вода.
- За мен само вода, благодаря. – Уилям се усмихва на сервитьорката и тя грейва заради вниманието му. Уилям Харпър е красив мъж. Трябва да си сляп, за да не го видиш. Висок, със сини очи, перфектно оформена руса коса и винаги облечен така, сякаш току-що е слязъл от корицата на списание GQ. Зъбите му за бели и перфектно равни и блестят изпод перфектната му усмивка. Произхожда от уважавано семейство и само на двадесет и седем години вече е партньор в правната фирма на баща си. Тогава защо сега, когато говори, виждам устните му да се движат, но не чувам нито дума от онова, което казва?
- Ел, добре ли си? – Уилям усеща дистанцираността ми и знам, че загрижеността в гласа му е истинска. Той наистина е страхотен мъж, попадение и половина, както казват.
- О, съжалявам. – Преструвам се, че току-що съм излязла от унеса си. – Главата ми сигурно още е заета със случая, върху който работя. – Лъжа.
Отговорът изглежда го удовлетворява.
- Какъв е случаят?
Никога не ни отнема дълго, за да прехвърлим темата на разговора върху работата. Би трябвало да се радвам, че работата ни свързва и той е някой, който разбира онова, с което се занимавам, но работата е общо взето всичко, за което говорим изобщо.
- Неправомерно прекратяване на трудов договор. – Хващам се за първия случай, който изниква в главата ми. За щастие сервитьорката донася питиетата ни и ни пита за поръчката, давайки ми повече време да измисля нещо интересно за скучния случай, за който казах на Уилям, че е обсебил мислите ми.
Сервитьорката си тръгва и по-възрастна двойка приближава масата ни.
- Ти си Бил Харпър младши, нали? Синът на Бил? – Джентълменът протяга ръка с приятелска усмивка.
- Уилям, но, да, аз съм Уилям Харпър младши. – Чувала съм го да поправя дузини хора през последните няколко години. Винаги съм се чудила защо го притеснява толкова, когато го наричат Бил или Били, че изпитва нужда да поправя хората. Искам да кажа, че когато някой използва прякор значи, че се отнася приятелски, нали? Уилям е свел учтивия маниер, с който поправя хората, до наука. Някак си не звучи грубо. Макар да се чудя защо го притеснява това обръщение, така и не съм питала.
Двамата мъже разговарят известно време и за по-малко от десет минути Уилям успя да поеме правния  проблем на мъжа, а той обеща да се обади в офиса на следващия ден. Начинът по който го постигна не бе от типа евтини приказки на амбулантен търговец. Уилям действа плавно и професионално. Вероятно му се удава естествено, имайки предвид, че баща му, дядо му и брат му също са адвокати.
Довършваме вечерята си без повече прекъсвания, а разговорът ни е лек и естествен. Така е откакто се срещнахме през последната година в юридическия факултет. Веднага си допаднахме и бих го описала като един от най-близките ми приятели, ако не спях с него веднъж седмично през последните осемнадесет месеца.
- Взел съм под наем “Възможно прикритие”. Надявах се да дойдеш у нас след вечеря. – Типично за Уилям да наеме последния екшън филм, който най-вероятно ще възненавиди, защото съм пристрастена към екшън филмите. Уилям си пада повече по артистични филми с Уди Алън.
- Може ли да го отложим? – Виждам, че лицето на Уилям помръква леко. Това е втората седмица подред, в която прекъсвам срещата ни след вечерята… и преди секса. – Трябва да бъда в офиса в 6 часа сутринта, за да се подготвя за даване на показания. – Симулирам разочарование в гласа си, докато още една лъжа свободно се излива измежду устните ми.
Не съм сигурна дали се връзва на оправданията ми или просто е твърде учтив, за да ги посочи. Но не ми пука. Тази вечер не съм в настроение. През последните няколко месеца сексуалния ни живот се превърна в предизвикателство за мен, макар Уилям изглежда да нямаше представа. Вината не е и негова. Оборудването му е добро и работи както трябва, ако не друго. Но напоследък имах проблем с това да стигна до щастливото си място по време на съвместните ни вечери. Може би това бе част от проблема. Ако исках щастлив край с Уилям, трябваше сама да си го предоставя. Изглежда вече не можеше сам да ме докара до там. Така че явно трябваше да се превърна в една от онези жени, които правят секс веднъж в седмицата и се налага да симулират. А тази вечер не съм в настроение да симулирам нищо друго.

Последната промяна е направена от Zaharka на Нед 26 Мар - 14:07; мнението е било променяно общо 1 път

Колегите ми в “Милсток и Роу” са еклектична група от хора. Двамата с Уилям изкарахме стажа си тук през последната година в юридическия факултет. След дипломирането, Уилям се премести в правната фирма на баща си от типа на Медисън авеню, която е основана от дядо му преди повече от седемдесет години. Фирмата е доказана и обслужва рекламната индустрия на елита. Ленърд Милсток, дал името на “Милсток и Роу”, на края на стажа ми предложи позиция като младши сътрудник и аз с радост я приех.
Двамата с Уилям нямаме разногласия често, но поспорихме не малко, когато реших да остана в “Милсток и Роу”. Той не смята, че е добър ход за кариерата да се приеме работа в такава малка и неизвестна фирма. Но там се чувствах добре и Милсток ми позволяваше да върша работа, за която младшите сътрудници в големите фирми само могат да мечтаят да докопат. Това беше едно от предимствата да работиш в малка фирма, а аз смятах, че има по-голяма тежест от ниското заплащане и липсата на престиж. Уилям, от друга страна, смяташе, че везната се накланя изцяло в противоположната посока. Заплатата и престижът бяха високо в списъка с работните приоритети на Уилям. При мен – не чак толкова.
- Добро утро, Реджина. – Усмихвам се на рецепционистката, когато влизам в офиса петнадесет минути след официалното начало на работния ден в 8 часа. Изглежда никой не го е грижа, че вечно закъснявам, особено след като обикновено стоя доста след седем часа през повечето вечери. Точността просто не е за мен.
- Уилям се обади, иска да му звъннеш. Накара ме да проверя календара ти, за да видя дали си свободна за консултация на негов нов клиент.
Проклятие. Сега знае, че даването на показания рано сутринта е лъжа.
- Реджина, ще възразиш ли Джиджи да му се обади и да запише каквото там му трябва в календара ми? – Повдигам вежди към Реджина, а тя знае какво искам и се усмихва, развълнувана да се захване с каквото и да поискам от нея.
Реджина ни е рецепционистка почти от година. Тя е в края на четиридесетте и има осем котки и твърде много декорации на котешка тематика върху бюрото си. Отвън изглежда като обикновена жена на средна възраст. Малко по-едричка, с панталон, който се опъва малко повечко върху пълния й задник, с вкус към цветята, надиплени блузи от креп и удобни равни обувки. На пръв поглед, пакетът, който предлага, отговаря на изискванията. Така е, докато не си отвори устата.
Никога в живота си не съм срещала жена с по-секси глас. Като стана дума, не мисля, че има и мъж с по-секси глас. Звукът, който излиза от устата й, е като мъркане на секси котенце, а не ревът на мечето, стоящо пред вас. Аз съм абсолютно, сто процента сигурна, че може да спечели милион долара на година като оператор на секс телефон или като озвучава аудио еротични книги. Мъжете са безсилни да откажат, когато ги помоли за каквото и да е със страстния си глас. Наричам жената с неустоимия глас “Джиджи”.
Търсила съм помощта на божествения дар на Джиджи при повече от един случай. Понякога за да се обади на клиенти, когато знам, че ще се ядосат, че отменям срещата в последната минута. Някак си, когато Джиджи се обади със своя секси глас, мъжете клиенти приемат новината много по-добре.
Никой в офиса не знае как се запознахме с Реджина преди толкова много години. Вероятно всички мислят, че е приятелка на майка ми, заради разликата във външния ни вид. Но не е така; тя е най-добрата ми приятелка… жената, която ми спаси живота. Макар че, ако я попитате, ще каже, че аз съм спасила нейния. Кой знае, може би всъщност сме се спасили една друга.


Ленърд Милсток е седемдесет и пет годишния ми шеф. Срещала съм Фредерик Роу, другата половина на “Милсток и Роу”, само веднъж. Въпреки това името му стои на вратата и клюките говорят, че все още получава заплата всяка година. Двамата мъже били приятели от началното училище и са се сдружили още преди да се родя. Очевидно господин Роу беше Феликс за Оскара* на Милсток и се грижел нещата в офиса да вървят гладко. Но се пенсионирал преди няколко години заради влошеното здраве на жена си и сега ни оставаше само разпиляната половина от странната двойка.
Влизам в офиса на Ленърд и опитвам да открия стол изпод купчините папки с безразборно стърчащи листи от тях. Премествам три сака, за които съм сигурна, че са били тук в продължение на поне две години, и ги закачам, докато Ленърд започва да говори за случая, по който работим заедно. Докато той говори, аз преподреждам всички папки, които са оставени отворени на стола, и изхвърлям дузина “Уолстрийт джърнъл”, чиято дата е остаряла с повече от година. Ленърд или не забелязва подреждането ми, или въобще не го притеснява, защото не сприра нито за миг, докато ми разказва, а аз подреждам наоколо.
- Ще трябва да се оправиш сама с показанията този следобед. – Ленърд приключва дискусията, дъвчейки сандвич с наденица и чушки, който Реджина донесе преди няколко минути, въпреки че е само десет и половина сутринта.
- Мога да го направя. – Мога, но съм изненадана, че го иска от мен. Следобедните показания са за един от най-големите ни клиенти и обикновено Ленърд ги ръководи, а аз съм на задната седалка. Ленърд вижда въпроса, изписан на лицето ми.
- Ще ми правят ангиопластика** този следобед. – Ленърд подминава коментара, сякаш ми е казал колко е часа, а не че му предстои сериозна сърдечна операция.
- Ангиопластика? Добре ли си?
- Да, да. Добре съм. Днешните доктори правят голяма работа от нищо. Вероятно ме иска на масата, защото трябва да плаща таксата за обучение на хлапето си.
- Значи тогава вероятно няма нищо общо с факта, че всеки ден ядеш сандвич с наденица и чушки за закуска? Не може да е понеже не се грижиш за сърцето си, нали? – Ставам, заемайки позата на четяща лекция дъщеря, чиято роля Ленърд в редки случаи ми позволява да играя, когато нездравословните му навици достигнат притеснителни нива.
- Слушай, госпожичке. Когато станеш на моята възраст, ще видим колко ти дреме какво ядеш. Така че си дръж ядящите салата, кльощави идеи за себе си и върви да се приготвиш за клиента ни, за когото разчитам на теб да удовлетвориш.
Засмивам се, знаейки, че Ленърд не е наистина ядосан, просто така се държи. Никой от нас не се отличава с топлина и мекушавост, но знае, че ме е грижа за него.
- Кажи на Мили да ми се обади, когато те закърпят, ясно? – Да, Ленърд Милсток се оженил за жена на име Мили, което я прави Мили Милсток. Аз бих запазила моминското си име, но съм сигурна, че това изобщо не е подлежало на въпрос, когато са се оженили преди петдесет години.
- Да, да, както и да е.
Усмихвам се на шефа си и поклащам глава, гледайки го как обира остатъците от сандвича си. Когато му отворят вените, съвсем сигурна съм, че ще намерят вътре цяло парче наденица, което е причинило запушването.




* Комедиен сериал “Странната двойка”. Двата образа – маниака на тема чистота и ред Феликс и разхвърляния и немарлив Оскар. Има заснети и филми.
** Ангиопластика - процедура, включваща механично разширяване на стеснен или запушен кръвоносен съд с помощта на балонен катетър.

Последната промяна е направена от Zaharka на Нед 26 Мар - 14:20; мнението е било променяно общо 1 път

Няколко дни по-късно, Реджина се обажда по интеркома в офиса ми, за да ми каже, че Уилям и господин Хънтър са тук за срещата си в единадесет часа. Разбира се, той е подранил с петнадесет минути, а аз… аз закъснявам. Правя всичко възможно да приключа по-бързо със случая, по който работя. Осъзнавам, че напоследък се възползвам от Уилям, почти предизвиквайки го да изобличи лъжите и закъсненията ми. Но той не го прави. Не би споменал, че ме хвана в поредната лъжа онази вечер, когато му казах, че трябва да бъда на работа рано, и не съм сигурна дали е понеже не го е грижа или наистина е толкова любезен.
- Благодаря ти, Реджина, моля те, ще ги заведеш ли до конферентната зала вместо мен и им кажи, че идвам след няколко минути. – Включих се по интеркома в отговор.
- Разбира се, Ел. – Джиджи ми отговаря с гласа си на секси котенце, определено не Реджина. Усмихвам се, чудейки се дали ме информира, че не се радват от това, че ги карам да чакат и тя ще ги укроти, или може би господин Хънтър е добре изглеждащ по-възрастен мъж, който кара Джиджи да се прояви.
Само няколко минути е след уречения час, когато влизам в конферентната зала, което за мен е рано. Всъщност съм доволна от себе си, задето съм на време. Уилям и клиентът му стават едновременно, когато влизам, и по някаква причина получавам внезапния порив да им козирувам. Ръцете ми са пълни с кафето ми, бележници, мобилен телефон и лаптоп. Дори не вдигам поглед към мъжа, докато не подреждам купчината си върху масата в конферентната зала.
Реджина влиза в стаята и измърква:
- Мога ли да ви предложа кафе, господа? – Няма следа от Реджина, все още е в режим Джиджи.
Вдигам поглед към Уилям, почти очаквайки да го видя намръщен задето Джиджи преиграва, но той ми се усмихва по обичайния си дружелюбен начин.
- Ел, това е Никълъс Хънтър. – Уилям прави жест към мъжа, стоящ до него.
Най-накрая поглеждам към мъжа до Уилям и съм изненадана от онова, което откривам. Мъжът ме оставя без дъх. По всяка вероятност това е най-красивият мъж, когото съм виждала. Уилям, който седи точно до него, също изглежда добре, но този мъж е всичко, което Уилям не е. Загоряла кожа, дълбоки зелени очи, непокорна тъмна коса и изсечена челюст съставят мъжа, който ми протяга ръка.
- Нико, никой не ми казва Никълъс, освен този тип – Нико посочва Уилям с палец, – майка ми и свещеника. – Протяга се през масата и ми подава голямата си ръка. Моята малка сякаш се изгубва в неговата и усещането е сякаш се здрависвам с човек, надянал бейзболна ръкавица. Ръкостискането му е здраво и топло, а той ме гледа право в очите, докато говори, с леко наперена усмивка на лице. Усещам топлината от сключените ни ръце да се разпростира през тялото ми и част от мен потреперва, когато топлината си проправя път до най-интимните ми части.
Нико. Сексапилното име подхожда на сексапилния мъж. Не ми убягва, че Уилям сигурно го убива да го нарече Нико, знаейки, че има подръка такова подходящо официално име. Но смятам, че Нико подхожда на мъжа пред мен много повече от Никълъс. Зяпам го, но не само защото е напълно великолепен, чувствам, че го познавам от някъде. Дори името ми е познато, Нико Хънтър. Сигурна съм, че го познавам от някъде, но срещата бе уговорена с Никълъс Хънтър, а това име не ми подсказваше нищо.
- Ел? – Уилям привлича вниманието ми отново върху себе си. Надявам се да не съм се взирала прекалено дълго. И дали устата ми виси отворена? Това би било направо грубо.
- Никълъс, ъммм Нико, е подписал договор, който иска да прекрати. Моята фирма го погледна и за нас изглежда железен от законова гледна точка, но мислехме, че може да му приложиш случая с Уейланд.
Интересно. Уейланд беше случай, върху който писах дисертация през последната си година в юридическия факултет, която пък беше публикувана. Голяма работа беше за един студент да бъда публикуван, така че не съм изненадана, че Уилям е запомнил случая. Отнасяше се за атлет, който имаше подписан тригодишен договор с компания, която продавала енергийни напитки, когато подписал договора, но после се сляла с друга компания. Другата компания произвеждала напитка, която била рекламирана като такава, с която да се маскира употребата на допинг. Уейланд не искаше да бъде асоцииран с компания, предлагаща прикриването на допинга при тестване. За нещастие договорът му беше непоклатим. Но с находчив ход на адвоката му, вместо да твърдят, че някой от термините в договора е невалиден, в който случай щеше да изгуби, те повдигнали дело на базата на нарушение на моралната клауза на договора.
Значи Нико е някакъв атлет? Това не е изненадващо предвид външния му вид. Той е едър мъж и мога да кажа, че е в добра форма, дори през покриващия тялото му костюм.
- Защо не ми разкажеш за какво става въпрос, Нико?
По някаква причина нямам търпение да чуя историята му. Не е само заради предстоящия случай, любопитна съм кой е мъжът пред мен.
Нико започва като ми разказва, че се занимава със смесени бойни изкуства*. Не знам какво точно представлява това, но предполагам, че има предвид някакъв вид карате експерт. Докато говори, аз се опитвам да си водя някакви бележки, но се усещам, че го зяпам, неспособна да прехвърля погледа си върху листа, за да пиша. Когато говори, той ме гледа право в очите и това прави още по-трудно откъсването на погледа ми. Забравила съм, че Уилям седи точно до мен. В стаята няма никой друг освен мен и мъжа с дълбоките зелени очи, който не спира да изсмуква енергията от тялото ми.
Реджина влиза в стаята с кафета за гостите ни и съм благодарна за прекъсването, когато Нико прехвърля вниманието си върху Реджина, за да й благодари. Когато Нико връща вниманието си обратно към мен, аз хвърлям поглед на Реджина, която гледа назад от мястото си до вратата, после прехвърля поглед между мен и Нико и размърдва вежди многозначително. Преструвам се, че кашлям, за да прикрия усмивката си с ръка и Уилям ми подава водата си. Винаги джентълмен.
Нико продължава от там, до където е стигнал, а аз се възползвам от възможността да огледам лицето му по-добре, преди отново да е приковал погледа ми със своя. Забелязвам малък, заздравял белег над лявото му око и още един по-дълъг върху дясната му буза. Избледнели са, сякаш са там от години, но загорялата му кожа подчертава по-светлия нюанс на белезите, карайки ги да изпъкват повече, отколкото биха били иначе. Белезите караха лицето му да изглежда още по-сурово и някак подчертаваха мъжествеността на изсечената му челюст. Лицето принадлежи на силен мъж, от който не можех да сваля очи по някаква причина.
Уилям заговаря, когато Нико приключва и гласът му най-накрая ме кара да си спомня, че и той е в стаята. Надявам се да не съм точила лиги, докато клиентът му е говорил. Опитвам се да се фокусирам върху Уилям, докато говори, но очите ми продължават да се връщат към Нико, който ме хваща всеки път. Всеки път зървам съвсем леко трепване в ъгълчето на устата на Нико, тайно признавайки, че съм била заловена.
Уилям успява да отвлече вниманието ми като ме въвлича в разговор за начина, по който може да се приложи случаят на Уейланд. Нико иска да прекрати подписания си договор, защото производителят използва детски труд. Фактът, че този мъж е готов да пожертва мултимилионен договор за такава благородна постъпка, за мен го прави още по-секси.
След почти час, Уилям поглежда часовника си и започва да си събира нещата. Нико ме пита за мнението ми по случая и му казвам, че имам нужда от копие на договора и известно време, за да направя малко проучване на компанията, преди да дам компетентно мнение.
Уилям кимва и се изправя:
- Остава ли уговорката ни за четвъртък, може би тогава ще можем да обсъдим по-подробно?
- Ъмм, да. – Улавям Нико да прехвърля поглед помежду ни. Мисля, че наблюдава взаимоотношенията ни.
Нико отново се здрависва с мен и сърдечният ми ритъм се ускорява от простия допир. Той не пуска ръката ми веднага. Вместо това използва другата си ръка, за да посочи между двама ни с Уилям и пита:
- Двамата двойка ли сте?
Отговарям с “не” в същия момент, в който Уилям отговаря “да”. Поглеждам към Уилям и после към Нико, който все още държи ръката ми, и мисля, че улових блясък в очите му, който подхождаше на самодоволната му усмивка. Развеселен е от отговора ни и не го виня. Най-накрая освобождава ръката ми и откривам, че съм странно разочарована, че вече не ме докосва.
Обръщам се към Уилям и откривам, че той все още гледа мястото, където ръката ми бе сключена с тази на Нико. По лицето му се чете противоречие и объркване, а аз се чувствам зле заради неуважението, което току-що проявих към него. Той ми заговаря с тих глас:
- Ще те видя в четвъртък?
Кимам, мислейки, че е най-добре да проведем насаме какъвто и разговор да ни чака. Заставам до бюрото на Реджина, когато двамата мъже излизат през вратата. Нико поглежда назад в последната секунда и ми се усмихва. Уилям никога не се обръща.


Мятам се и се въртя цяла нощ, неспособна да изкарам от главата си образа на Нико Хънтър. Мъжът е адски секси и ме тревожи това, че не мога да контролирам мислите си. Чувствам се така, сякаш съм заспала едва преди десет минути, когато се събуждам от музиката, звучаща от алармата на телефона ми. Завличам полузаспалото си тяло под душа и оставям студената вода да се излива отгоре ми, в опит да се събудя. След няколко минути самопричинено мъчение, нагласям температурата на водата и затварям очи, за да се отпусна от топлината. Тогава се сещам. Очите ми се отварят рязко, опитвайки се да разкарат картината, която се появи без предупреждение от мрака на спомените ми.
Нико Хънтър. Нико “Свалячът” Хънтър. Бях там в нощта, когато уби човек. Беше единственият боен мач, на който някога съм ходила. И сега всичко се връща. Спомнях си боя като бой в клетка, но сега като се замисля, бяха го нарекли ММА, смесени бойни изкуства.
Вторият ми баща е пенсиониран полицай. Понякога работи като охрана на спортни събития, много пенсионирани ченгета го правят. Бяха му дали два билета за голям мач от шампионата по ММА и той ми ги предложи. Обикновено не бих отишла, имайки предвид миналото ми и това да гледам как хората се смилат от бой, дори и да е по взаимно съгласие. Но малкият ми брат Макс е голям фен на този спорт и аз се прецаках да го заведа. Просто не мога да отказвам на развълнувано единадесетгодишно момче, който моментално забрави, че трябваше да се държи спокойно и скачаше нагоре-надолу, както когато беше на четири.
Боят не продължи дълго, два рунда. Спомням си го ясно. Вероятно беше по-малко от десет минути общо. Тържествената част преди боя продължи с час повече от самия бой. Местата ни бяха добри, само на около 10 реда от центъра на ринга. Спомням си, че трепвах всеки път, когато някой от тях нанесеше удар, макар да не можех да извърна поглед. Затварям очи и гледам моментално повторение на онези последни секунди. Много хора смятат, че притежаването на фотографска памет е благословия, но в моя случай е проклятие. Да, помня много фигури и думи, но също така помня и всички лоши неща, които предпочитам да забравя.
Сякаш съм заредила видео и съм натиснала копчето за включване точно на онези последни секунди. Виждам как Нико нанася удара, а после гледам на забавен каданс как главата на опонента му се отмята настрани със силата на десет мъже. Той пада на пода, главата му клюмва преди още да е ударила тепиха. Крещящата тълпа замлъква и медицинския екип се втурва в клетката секунди след случилото се.
Колкото и да е ужасно, не това, че го виждам да се разиграва в ума ми, ме преследва. А безмълвното падане на колене на боеца, когато осъзнава, че мъжът повече няма да се изправи. Той е съсипан. Не мога са сваля поглед от лицето му, докато го гледам как се разбива на милиони малки парченца. Би трябвало да изпитвам съжаление за мъжа, който току-що е изгубил живота си, но дори не поглеждам към него. Съсредоточена съм върху мъжа, който никога повече няма да бъде същия. Никога. Знам го. Чувствам се свързана с него в застинал момент от времето.
В ума ми е по пладне и сянката на миналото ми е два пъти по-голяма от мен. Надвесена е над мен. Не мога да избягам.



* ММА - mixed marital arts – смесени бойни изкуства

Последната промяна е направена от Zaharka на Нед 26 Мар - 14:38; мнението е било променяно общо 1 път

Хм, интересно звучат резюмето и началото на книгата. Определено ме заинтригува и с нетърпение ще следя за още от нея Интересно ми е, какво ли е миналото на Ел? И как ще се развият нещата между нея и Уилям - предполагам, че той няма да е чак такова "дърво".

Страхотна е! Много благодаря за превода , с нетърпение очаквам продължението!

"Струва си да се бориш" Зах, както е заглавието . Лично аз ще я следя, понеже ми хареса. Вярвам, че и на другите ще допадне.

Както казах и в другата тема, живо ме интересува колко човека биха следили евентуален превод. Включително и онези, които искат накрая да четат наведнъж. За да знам дали да го захващам. Така или иначе съм се затрупала с повече от достатъчно неща, а книжката не е малка. Евентуално мога да го вмествам по малко измежду другите задачки, т.е. ще става бавно.
Оставям тая мисъл да ви поотлежи известно време и ще очаквам адекватни реакции (липсата на такива също е знак) в тази тема.

Аз със сигурност ще я следя Зах. Много ми хареса откъса, а и как да устоя на такъв мъж?

И аз със сигурност ще я следя.Не се отказвай момиче,както знаем хубавите неща стават бавно.Успех и ще очаквам продължението с нетърпение.

И аз съм заинтригувана и ще следя с интерес развитието на историята.

Аз съм заинтересувана живо. О това и от някои вещерски изпълнения ;)

И аз съм заинтересувана

Ще следя!

Определено ще се радвам да прочета тази книга, затова съм "За" нейният превод.

Ще следя с удоволствие!

Отдавна съм хвърлила поглед на тази книжка, но така и не стигнах до нея. Много се радвам, че е започнат превода й. Захарке, все нацелваш хубаво за превод. Ще я следя с удоволствие!

Много добро начало определено ме заинтригува,а и Ви Кийланд има много хубави книги. Много бих се радвала да има превод на цялата книга. Със сигурност ще я прочета с удоволствие. :lovely:

Ще се чете

Ще се радвам ако преведете тази поредица. Доста ми допадат книгите на Ви Кийланд и със сигурност ще следя за нови преводи.