Thirst [Жажда]

Thirst
(A book in the Last Vampire series)
Christopher Pike



Превод: Ваня Колева
Редакция: Zaharka

Линк към темата за поредицата:
https://bgworld.forumotion.com/t1014-topic

Глава първа



Аз съм вампир, това е истината. Но новото значение на думата вампир, историите разказвани за създания като мен, не са точно истина. Не се превръщам в пепел на слънцето, нито се свивам от страх като видя разпятие. Нося малко златно кръстче около шията си, но само защото го харесвам. Не мога да накарам глутница вълци да нападнат или да летят във въздуха. Нито да създам друг от моя вид като го накарам да пие от кръвта ми. Въпреки че вълците ме харесват, също като повечето хищници, и мога да скоча толкова високо, че някой да си помисли, че летя. Колкото до кръвта – ах, кръвта, самото понятие ме очарова. Обичам я, топла и капеща, когато съм жадна. А, аз често съм жадна…
Моето име сега е Алиса Пърн – само две думи, нещо, което да издържи поне две десетилетия. Не съм по-привързана към тях, отколкото към звука на вятъра. Косата ми е руса и копринена, очите ми са като сапфири, които дълго са гледали във вулканичната пукнатина. Тялото ми е слабо по съвременните стандарти, но ръцете и краката ми са мускулести, но не по неатрактивен начин. Преди да заговоря минавам за осемнадесет годишна, но нещо в гласа ми - студенината на изразите ми, ехото от безкрайния опит – кара хората да мислят, че съм по-стара. Но дори и аз рядко мисля за това, кога съм родена, дълго преди пирамидите да бъдат издигнати под бледата луна. Бях там, в тази пустиня през онези дни, въпреки че не съм родом от тази част на света.
Нуждая ли се от кръв, за да оцелея? Безсмъртна ли съм? След цялото това време, аз все още не знам. Пия кръв, защото я желая. Но мога да ям нормална храна също така и да я смилам. Имам нужда от храна като всеки друг мъж или жена. И съм живо, дишащо създание. Сърцето ми бие – чувам го дори сега, като гръм в ушите ми. Слухът ми е много чувствителен, както и зрението ми. Мога да чуя падането на сух лист от километри, както и да видя кратерите по Луната без телескоп. И двете сетива се усъвършенстват колкото по-стара ставам.
Имунната ми система е непревзимаема, моята регенеративна система е чудодейна, ако вярвате в чудеса – аз не вярвам. Мога да бъда намушкана в ръката с нож и да се излекувам в рамките на минути, без да останат белези. Но ако бъда прободена в сърцето, да кажем в момента е на мода дървения кол, тогава може би ще умра. Трудно е дори за вампир да се излекува около изкусно забито острие. Но това не е нещо, с което съм експериментирала.
Ала кой ще ме прониже? Кой ще получи шанс? Имам силата на петима мъже, рефлексите на майката на всички котки. Няма система от физическо нападение и защита, на която да не съм майстор. Дузина с черни колани могат да ме приклещят в ъгъла на тъмна алея и мога да направя от техните колани рокля за вампир. И обичам да се бия, вярно е, почти толкова, колкото обичам да убивам. Но убивам все по-малко и по-малко с годините, защото нуждата ми не е там, а последиците в модерното общество са сложни и загуба за скъпоценното ми, но безкрайно време. Някои чувства трябва да бъдат отхвърлени, други – забравени. Колкото и странно да звучи, дори и да мислите за мен като чудовище, аз мога да обичам най-страстно. Не мисля за себе си като за зло.
Защо говоря всичко това? На кого го казвам? Отправям всички тези думи, тези мисли, защото просто е дошло времето. Време за какво, не знам; не е от значение, защото това е което желая и е достатъчно основание за мен. Моите желание – колко малко са те, а как силно горят все още. Няма да ви кажа, все още, на кого говоря.
Момента е натоварен с мистерия, дори и за мен. Стоя пред вратата на офиса на детектив Майкъл Райли. Часът е късен; той е в частния си кабинет отзад, осветлението е намалено – знам това и без да го виждам. Добрият г-н Райли ми се обади преди три часа, за да ми каже да дойда в кабинета му, за да поговорим за няколко нещица, които може би ще ми се сторят интересни. Имаше нотка на заплаха в гласа му и нещо повече. Мога да усещам емоциите, макар да не мога да чета мисли. Изпитвам силно любопитство, седейки в този тесен и стар коридор. Също съм и раздразнена, което не предвещава нищо хубаво за г-н Райли. Почуках леко на външната врата на кабинета и отворих преди той да успее да отговори.
- Здравейте – казах. Не звучах заплашително, все пак трябваше да бъда само един тийнейджър. Застанах до нещастното бюро на секретарката, представяйки си как последните й няколко заплати са били обещани като "изпратени по пощата". Г-н Райли седеше на бюрото си и стана, когато ме забеляза. Имаше измачкано, кафяво спортно палто и с един поглед забелязах рязкото издуване на револвера под дясната му гърда. Г-н Райли мислеше, че съм опасна, осъзнах, и любопитството ми се засили. Но не се страхувах, че знае какво съм наистина, или той не бе избрал да се срещне с мен, дори и посред бял ден.
- Алиса Пърн ? – каза той. Тонът му бе неспокоен.
- Да.
Жестикулираше от двадесет крачки разстояние.
- Моля заповядайте и се настанете!
Влязох в офиса, но не приех предложеният ми стол пред бюрото, а предпочетох онзи до дясната стена. Искаше да съм право срещу него, ако опиташе да насочи пистолет към мен. Ако дори се опиташе, щеше да умре, може би болезнено.
Погледна ме, пробвайки се да ме прецени, но му беше трудно, защото аз просто си стоях. Той обаче, създаде много впечатления. Палтото му, не бе само измачкано, но и изцапано – заради набързо изядени мазни сандвичи. Забелязах всичко. Очите му бяха с червен контур, от наркотици, също колкото и умората. Предположих, че отровата е за бързина – лекарство за издържане на дългите часове боища по тротоара. След мен? Със сигурност. Имаше също и блясък на задоволство в очите му, най-накрая плячката е уловена. Усмихнах се на себе си при мисълта, че нишка на неудобство заседна в мен. В офиса е задушен, леко хладен. Никога не съм харесвала студа, макар да мога да оцелея в арктическа нощ, чисто гола.
- Предполагам се чудите защо искам да говоря с Вас тъй спешно – каза той.
Кимнах. Не си бях кръстосала краката и панталоните ми свободно се спускаха надолу. Едната ръка стоеше в скута ми, а другата си играеше с косата ми. Левичар, десничар – не съм нито едно от двете, но и двете едновременно.
- Мога ли да Ви казвам Алиса? – попита той.
- Можете да ми казвате както искате, г-н Райли.
Гласът ми го сепна, само малко, и това бе ефекта, които исках. Можех да се представя като всеки модерен тийнейджър, но позволих на миналото си да се покаже, силата му. Исках да държа г-н Райли нервен, защото нервните хора казват повече, за което после съжаляват.
- Казвайте ми Майк - каза той. – Имахте ли проблеми с намирането на мястото?
- Не.
- Да Ви предложа нещо? Кафе? Сода?
- Не.
Погледна към папката на бюрото си и я отвори. Прочисти гърлото си и пак долових умората му, както и страха. Но дали той се страхува от мен? Не бях сигурна. Освен пистолета под палтото му, той имаше и още един под някакви документи от другата страна на бюрото. Долових миризмата на барут в куршумите и на студена стомана. Прекалено много огнева мощ, за да се срещне с тийнеиджърка. Дочух слаб звук на движещ се метал и пластмаса. Той записваше разговора.
- Първо ще трябва да Ви кажа кой съм аз – каза той. – Както казах по телефона, аз съм частен детектив. Бизнеса ми е моя собственост и работа изцяло на свободна практика. Хората идват при мен, за да открият близки хора, да изследват рисковите инвестиции, да си осигурят защита, ако е необходимо и да намерят трудно достъпна информация за определени лица.
Усмихнах се.
- И да шпионирате.
Той премигна.
- Аз не шпионирам, г-це Пърн.
- Наистина? – Усмивката ми се разшири. Наведох се напред, така че горната част от гърдите ми да се видят от черната ми копринена блуза. – Късно, г-н Райли. Кажете ми какво искате.
Той поклати глава.
- Имате прекалено много увереност за дете.
- А Вие имате прекалено много нерви за осланящ се на късмета си частен детектив.
Той не хареса това. Потупа отворената папка на бюрото си.
- Проучвах Ви през последните няколко месеца, г-це Пърн, откакто се преместихте в Мейфеър. Имате любопитно минало, както повечето инвеститори. Но съм сигурен, че знаете това.
- Наистина.
- Преди да започна, може ли да попитам на колко години сте?
- Може да попитате.
- На колко години сте?
- Не Ви влиза в работата.
Той се усмихна. Мислеше си, че е спечелил точка. Той дори не осъзнаваше, че аз вече се замислях как той ще умре, въпреки че се надявах да пропусна толкова екстремна мярка. Никога не питай вампир за възрастта й. Не обичаме този въпрос. Много е неучтив. Г-н Райли прочисти гърлото си отново и се замислих, че може би ще го удуша.
- Преди да се преместите в Мейфеър - каза той, – сте живели в Лос Анджелис, в Бевърли Хилс в същност, на улица "Гроув" 256. Домът Ви е бил имение с площ четиристотин квадратни метра, с два басейна, тенис корт, сауна и малка обсерватория. Имотът е оценен на шест милиона и половина. В момента се водите като единствена собственичка, г-це Пърн.
- Не е престъпление да си богат.
- Вие не сте просто богата. Вие сте много богата. Проучването ми установи, че притежавате пет отделни имота, разпръснати в тази страна. По-нататъшните разследвания показват, че притежавате вероятно също толкова, ако не и повече, имоти в Европа и Далечния изток. Вашия запас и облигации са огромни, за стотици милиони. Но нито едно от разследванията не откри как Вие сте се сдобили с това невероятно богатство. Нямате данни за семейство и повярвайте ми, г-це Пърн, търсих надлъж и нашир.
- Вярвам Ви. Кажете ми, с кого се свързахте, за да разберете тази информация?
Той се зарадва, че получи интереса ми.
- Източниците ми, разбира се, са поверителни.
- Разбира се. – Взрях се в него; Погледа ми бе много могъщ. Понякога, ако не бях внимателна и се вглеждах прекалено дълго в цвете, то клюмваше и умираше. Г-н Райли загуби усмивката си и се помръдна неспокойно. – Защо ме разследвате?
- Признавате ли, че фактите ми са верни? – попита той.
- Имате ли нужда от потвърждението ми? – направих пауза, с очи още върху него. Пот изби по челото му. – Защо е разследването?
Той премигна и се обърна настрани с усилие. Избърса потта по челото си.
- Защото ме очаровахте – каза той. – Мислех си, тук е една от най-богатите жени на света и никой не знае коя е тя. Плюс това тя не е на повече от двадесет и пет години и няма семейство. Това ме кара да се чудя.
- Какво се зачудихте, г-н Райли?
Той ми хвърли бърз поглед; наистина не обичаше да гледа към мен, въпреки че съм много красива.
- Защо прибягвате до такива крайности, за да останете невидима? – каза той.
- Също така се чудите дали няма да платя, за да остана невидима – казах аз.
Той се изненада.
- Не съм казал това.
- Колко искате?
Въпроса ми го шокира и го зарадва в същото време. Той не трябваше да бъде първия, който ще си изцапа ръцете. Не осъзнаваше, че кървавите петна проникват по-дълбоко от мръсотията и че петната се задържат много по-дълго. Да, помислих си отново, той може би нямаше да оцелее толкова дълго.
- Колко предлагате? – рискува той.
Свих рамене.
- Зависи.
- От какво?
- От това дали ще ми кажете кой Ви насочи към мен.
Той се възмути.
- Уверявам Ви, че не е нужен никой, да ме насочи към Вас. Открих интересните Ви качества сам.
Той лъжеше, за това бях сигурна. Можех винаги да кажа кога човек лъже, почти винаги. Само забележителни хора можеха да ме измамят и трябваше да са големи щастливци. Но не обичах да ме мамят, така че трябваше да се чудят на късмета си.
- Тогава офертата ми е нищо – казах.
Той се изправи. Вече вярваше, че е успял.
- Тогава моята контра оферта, г-це Пърн, е да направя публично достояние откритието си. – Той спря. – Какво мислите за това?
- Никога няма да се случи.
Той се усмихна.
- Защо смятате така?
Аз се усмихнах.
- Ще умрете преди това да се случи.
Той се засмя.
- Ще сключите сделка за живота ми?
- Нещо в този смисъл.
Той спря да се смее, сега смътоностно сериозен, сега говорехме за смъртта. Все още продължавах да държа усмивката на лицето си, откакто смъртта ме забавляваше. Той ме посочи с пръст.
- Можете да бъдете сигурна, че ако нещо се случи с мен, полицията ще дойде на вратата Ви същият ден – каза той.
- Трябва да сте уредили да изпратят записите Ви на някой друг – казах. – В случай, че нещо ви се случи?
- Нещо от този род. – Той се опитваше да бъде остроумен. Но и лъжеше. Аз се плъзнах по-навътре в стола си. Той си мислеше, че се отпускам, но аз заех позиция, в която краката ми да са изпънати. Ако щях да удрям, реших, че трябва да бъде с десния крак.
- Г-н Райли – казах. – Не трябва да се караме. Вие искате нещо от мен и аз искам нещо от Вас. Готова съм да Ви платя един милион долара, които да бъдат депозирани, в която сметка искате, в която част на света искате, ако ми кажете кой ви информира за мен.
Той ме погледна право в очите, опита се, и със сигурност усети горещината нахлула в мен, защото потрепна, преди да заговори. Гласа му излизаше неравномерен и объркан. Той не разбираше защо изведнъж бях толкова смущаваща.
- Никой не се интересува от Вас, освен мен – каза той.
Аз въздъхнах.
- Въоръжен сте, г-н Райли.
- Така ли?
Гласът ми стана по-твърд.
- Имате пистолет под палтото си. Имате пистолет на бюрото, под онези документи. Записвате разговора. Сега, някой може да мисли, че това са стандартни мерки при изнудване, но аз не мисля така. Аз съм млада жена. Не изглеждам опасна. Но някой ви е казал, че съм по-опасна, отколкото изглеждам и че трябва да бъда третирана с изключителна предпазливост. А Вие знаете, че този някой е прав. – Направих пауза. – Кой е този някой, г-н Райли?
Той поклати глава. Гледаше ме в нова светлина и не харесваше това, което вижда. Очите ми продължаваха да се впиват в него. Частица страх пресече ума му.
- К-как знаете всички тези неща? – попита той.
- Признавате, че фактите ми са точни? – имитирах го.
Той отново поклати глава.
Позволих на гласа си да се промени, да стане по-дълбок, да се изпълни с опита на невероятно дългия ми живот. Ефекта върху него беше очевиден; той потрепери видимо, като че ли внезапно осъзна, че стои до чудовище. Но аз не съм кое да е чудовище. Аз съм вампир и по много начини, за него, това може би беше най-лошото чудовище от всички.
- Някой Ви е наел да ме разследвате – казах. – Знам това със сигурност. Моля Ви не отричайте отново или ще ме ядосате. Наистина съм неконтролируема, когато съм ядосана. Правя неща, за които по-късно съжалявам и ще съжалявам, че съм ви убила, г-н Райли… но не за дълго. – Спрях. – Сега, за последен път, кажете ми кой Ви изпрати след мен и ще Ви дам един милион, както и ще ви оставя да излезете жив от тук.
Той се вгледа в мен невярващо. Очите му виждаха едно нещо, но ушите му чуваха друго. Виждаше красиво русо момиче с удивителни сини очи, но чуваше кадифения глас на сукубус от ада. Дойде му прекалено много. Той започна да заеква.
- Г-це Пърн – започна той. – Не ме разбирайте погрешно. Не ви желая нищо лошо. Просто искам да приключа проста бизнес сделка с Вас. Никой... не трябва да бъде наранен.
Поех си дълго и бавно дъх. Имах нужда от въздух, но можех да задържа дъха си за повече от час, ако трябваше. Но сега си позволих да издишам преди да заговоря отново и в стаята стана дори още по-студено. Г-н Райли потрепери.
- Отговорете на въпроса ми – казах простичко.
Той се покашля.
- Няма никой друг.
- По-добре се протегнете за пистолета си.
- Моля?
- Ще умрете сега. Предполагам, че предпочитате да умрете порейки се.
- Г-це Пърн...
- Аз съм на пет хиляди години.
Той премигна.
- Какво?
Хвърлих му пълен, несдържан поглед, който в миналото означаваше, че се готвя да убия.
- Аз съм вампир – казах тихо. – А ти ме вбеси.
Той ми повярва. Изведнъж повярва на всяка ужасна история, която е чувал от дете. Че всички те са истина: мъртвите неща гладни за топла жива плът; костеливата ръка, подаваща се от килера в тъмнината на нощта; чудовищата от друга страница на реалността, необърнатата страница – които изглеждаха толкова човешки, толкова сладки.
Той се протегна за пистолета си. Твърде бавно, прекалено бавно.
Изтласках се от стола с такава сила, че за кратко бях във въздуха. Сетивата ми преминаха в хипер ускорен режим. През последните пет хиляди години, когато бях застрашена, развих способността да виждам събитията в много забавен каданс. Но това не означаваше, че аз се забавям; точно обратното. Г-н Райли не виждаше нищо друго, освен мъгла летяща към него. Той не виждаше, че се движа. Наведох крака, за да направя съкрушителния удар.
Десният ми крак се изстреля. Петата ми го удари право в центъра на гръдната му кост. Чух костите му да се пукат, когато падна на пода, а пистолета му все още беше под палтото му. Въпреки че се изстрелях към него в хоризонтално положение, се приземих на краката си. Той се простря на пода в краката ми край преобърнатия си стол. Давейки се за въздух, от устата му капеше кръв. Бях разбила стените на сърцето му, както и костите на гръдния му кош и той щеше да умре. Но все още не. Коленичих до него и внимателно сложих ръка на главата му. Любовта често преминаваше през мен, заради жертвите ми.
- Майк – казах леко. – Ти не ме слушаш.
Той дишаше трудно. Давеше се в собствената си кръв, чувах да бълбука дълбоко в белите му дробове, и бях изкушена да сложа устни върху неговите и да я изсмуча от него. Такова изкушение, да задоволя жаждата си. И все пак го оставих намира.
- Кой? – той простена към мен.
Продължавах да милвам главата му.
- Казах ти истината. Аз съм вампир. Никога няма да имаш шанс срещу мен. Не е честно, но е така. – Приближих се по-близо го устата му, прошепвайки в ухото му. – Сега ми кажи истината и ще спра болката ти. Кой те изпрати след мен?
Той ме погледна с разширени очи.
- Слим – прошепна той.
- Кой е Слим? Мъж?
- Да.
- Много добре, Майк. Как се свърза с него?
- Не.
- Да. – Погалих бузата му. – Къде е този Слим?
Той започна да плаче. Сълзите, кръвта… правеха жалка комбинация. Цялото му тяло трепереше.
- Не искам да умра – простена той. – Момчето ми.
- Кажи ми за Слим и аз ще се погрижа за момчето ти – казах. Характера ми беше милостив, дълбоко вътре. – Мога да кажа, че ако не ми кажеш за Слим, ще намеря драгото ти момче и бавно ще отлепя кожата му. – Но Райли понасяше прекалено много болка, за да ме чуе и аз незабавно съжалих, че не измъкнах бавно истината от него. Казах му, че съм импулсивна, когато ме ядосат и си е истина.
- Помогни ми – каза той, задушавайки се.
- Съжалявам. Мога само да убивам, не да лекувам, а ти си прекалено тежко ранен. – Седнах обратно на петите си и се огледах наоколо. Видях на работния плот снимка на г-н Райли до красиво момче на около осемнадесет. Махнах дясната си ръка от г-н Райли, взех снимката и му я показах. – Това ли е синът ти? – попитах невинно.
Ужас се изписа по чертите му.
- Не! – проплака той.
Приближих се внимателно още по-близо.
- Няма да го нараня. Просто искам този Слим. Къде е той?
Спазъм на болка премина през Райли, конвулсия – краката му се разклатиха на пода като две дървени пръчки, местени от полтъргайст. Хванах го, опитвайки се да го успокоя, но закъснях. Зъбите му прехапаха долната му устна и още повече кръв изцапа лицето му. Пое си дъх, който беше още една лопата кал върху ковчега му. Издаде поредица от болни влажни звуци. След това очите му се превъртяха и се отпусна в ръцете ми. Проучвайки снимката на момчето, се пресегнах и затворих очите на г-н Майкъл Райли.
Момчето имаше хубава усмивка, забелязах.
Трябва да я е наследило от майка си.
Сега ситуацията беше по-сложна, отколкото когато пристигнах в офиса на детектива. Знаех, че някой е след мен и бях унищожила главната ми следя към него или нея. Бързо отидох до бюрото на Райли и се провалих в опита си да намеря нещо, което да бъде следа, с изключение на адреса на Райли. Причината стоеше зад бюрото, докато търсех. Райли имаше компютър и имаше малко съмнение в ума ми, че той съхраняваше най-важните протоколи в машината. Съмнението ми се потвърди, когато пуснах компютъра и незабавно ми поискаха код за достъп. Въпреки че знаех много за компютрите, повече от експертите в тази област, съмнявах се, че можех да вляза в базата данни без външна помощ. Взех снимката на бащата и сина отново. Те стоях до компютър. Подозирах, че Райли младши трябваше да знае кода. Реших да говоря с него.
След като се разправех с тялото на баща му. Задачата ми да почистя се улесни от факта, че Райли нямаше килим на пода в офиса. Кратко проучване из офис сградата ме отведе до килер с неща за почистване. С кърпа и кофа в ръка, се върнах до офиса на г-н Райли и свърших работата, която неговата секретарка вероятно правеше с недоволство. Взех с мен, от килера, две големи найлонови торби и пъхнах Райли в тях. Преди да тръгна с увисналата тежест, обърсах всички отпечатъци, които бях оставила. Нямаше място, което да съм докоснала, а да не си спомням.
Късния час беше такъв приятел; беше от толкова много години. Нямаше нито една душа наоколо, докато носех Райли надолу по стълбите и го хвърлих в багажника ми. Беше добре, че не бях в настроение да убивам отново, а убийството за мен, е доста тясно свързано с настроението ми, като правенето на любов. Дори и когато е необходимо.
Мейфеър е град на брега в Оригон, хладен в края на есента, заобиколен от борови дървета от едната страна и солена вода от другата. Отдалечавайки се от офиса на Райли, не почувствах желание да ходя на плажа, да бродя отвъд със сърф, за да потопя детектива в дълбоки води. Отправих се към хълмовете вместо това. Заравянето беше нова за мен в тази област. Не бях убивала никой в Мейфеър, откакто се преместих преди няколко месеца. Паркирах в края на тесен черен път и хвърляйки Райли на рамо, навлязох дълбоко в горите. Ушите ми бяха нащрек, но ако имаше смъртни наоколо, те бяха заспали. Не носех лопата с мен. Не се и нуждаех. Пръстите ми можеха да пробият дори и най-твърдата почва, по-сигурно от най-острия нож, който намушква човешка плът. Две мили по-навътре в гората, хвърлих г-н Райли на земята, застанах на колене и започнах да копая. Естествено, дрехите ми станаха малко мръсни, но имах пералня и препарати за почистване у дома. Не се тревожех. Не и че тялото ще бъде намерено някога.
За други неща бях загрижена.
Кой е Слим?
Как ме е открил?
От къде е знаел да предупреди Райли да се отнася с мен внимателно?
Поставих Райли в шест стъпки дълбоката дупка и го покрих за няколко минути, без дори шепот на молитва. На кого щях да се моля? Кришна? Можех много добре да му кажа, че съжалявам, въпреки че му казах веднъж, след като държах бижуто на живота му в кръвожадните си ръце, докато той случайно се озова на дивото ни парти. Не, мисля, че Кришна нямаше да отговори на молитвите ми, дори и да беше свързано с душата на една от жертвите ми. Кришна щеше просто да се изсмее и да се върне към флейтата си. Към „песента на живота”, както я наричаше. Но къде беше музиката за тези негови последователи, които бяха по-зле от мъртви? Къде беше радостта? Не, нямаше да се моля на Господ за Райли.
Дори не и за сина на Райли.
У дома, в новото ми имение до морето, късно през нощта, се вгледах в снимката на момчето и се зачудих защо ми е толкова познат. Кафявите му очи бяха очарователни, толкова големи и невинни, будни като на бебе сова на светлината на пълната луна. Зачудих се дали в идващите дни нямаше да го погреба до баща му. Мисълта ме натъжи. Не знаех защо.

Изобщо не успя да ме грабне...

интересна е

Стана ми интересно.Какво ли ще каже на синът на Райли?Все пак кой ще си каже паролата на непознат. :dry:

Ммм Хареса ми. Хм, май Алиса откри любовта си.. Ванче дано скоро пуснеш 2 глава.